— Разбирам.
— После автобусът спря. Ей така, насред улицата. Спомням си, че седнах и надникнах иззад кофата. Ходила съм на автогарата, защото там има много кофи за боклук. Този автобус не беше на градския транспорт, а от другите — които всяка вечер пътуват за Ню Йорк. Бях го виждала и преди. Понякога ми се искаше да бъда в него.
Но не и в онази нощ, отбеляза мислено Роби.
— От коя страна на улицата беше, когато го видя? Откъм вратата или от другата?
— От другата.
— Добре. Продължавай.
— Ами той просто гръмна. Изплаших се до смърт. Във въздуха се разлетяха седалки, гуми, човешки останки. Беше ужасно, като на война.
— Забеляза ли нещо, което може да е предизвикало експлозията?
— Помислих си, че е бомба, избухнала вътре в автобуса. Нима е било нещо друго?
— Все още не знаем това. Но ако си видяла нещо, което удря автобуса отвън, това ще бъде много важно за нас. Може би куршум в резервоара или нещо подобно. Чу ли изстрел?
— Сигурна съм, че не — бавно поклати глава Даяна.
— Видя ли някого?
Роби се втренчи в лицето й, опитвайки се да скрие обхваналото го напрежение.
— Непосредствено след експлозията видях двама души оттатък улицата. До този момент автобусът беше между мен и тях, но след като се взриви, ги видях съвсем ясно. Мъж и момиче, може би тийнейджърка.
Роби бавно се облегна на стола си.
— Можеш ли да ги опишеш?
По-добре сега, отколкото по-късно, помисли си той.
— Момичето беше дребничко, с качулка на главата. Не успях да видя лицето му.
— Какво правеха?
— Изправяха се. Всъщност изправяше се мъжът. Явно взривната вълна ги беше съборила на земята. Може би за миг бяха изгубили съзнание. Аз бях доста далече, а и кофата ми пречеше. Мисля, че бяха през няколко коли, паркирани на улицата.
— Какво се случи после?
— Мъжът се свести пръв и отиде да помогне на момичето. Размениха си няколко думи, после той започна да търси нещо под колите. Тогава онзи луд старец започна да крещи и да танцува около горящия автобус. А мъжът и момичето изчезнаха.
— Видя ли откъде се появиха?
— Не.
— Как изглеждаше мъжът?
— Всъщност приличаше на теб — каза Даяна.
— Много хора приличат на мен — усмихна се Роби. — Не можеш ли да бъдеш по-конкретна?
— Имам отлично зрение — отвърна тя. — Оперираха ми очите малко преди животът ми да рухне.
— Но между теб и този човек е имало дим и пламъци. Освен това е било тъмно.
— Така е. Не бих могла да го разпозная в редица, ако това имаш предвид. Но пожарът превърна нощта в ден…
— Значи този човек е имал моята фигура и е бил приблизително на моята възраст?
— Точно така.
— А ти си сигурна, че не си видяла какво е причинило експлозията?
— По това време вече бях напълно будна, но нито чух, нито видях нещо, което би предизвикало взрива.
— Благодаря ти, Даяна. Тук ли да те потърся, ако се наложи да поговорим отново?
— Едва ли имам други възможности — мрачно отвърна тя.
Роби й подаде визитката си.
— Ще видя какво мога да направя, за да се махнеш от улицата.
Тя сведе поглед към картичката и каза с треперещ глас:
— Каквото и да направиш, ще ти бъда много благодарна. В живота ми е имало и моменти, в който не бих приела милостиня, а по-скоро бих раздавала такава. Но те отдавна са минало.
— Разбирам.
Роби подкара обратно към надупченото от куршуми заведение. Ванс го засече в момента, в който слизаше от колата.
— Имаме напредък в разследването! — задъхано съобщи тя.
— Какво?
— Сапьорите откриха причината за експлозията.
— Къде? — остро попита Роби.
— Над задното ляво колело. Бомба със сензор за движение. При потеглянето си автобусът задейства таймера. И няколко минути по-късно бомбата се взривява.
Роби се втренчи в нея. Умът му работеше трескаво. Преследвачът на Джули със сигурност не би се качил в автобус, който е минирал със собствените си ръце. Оставаше само една друга възможност.
Мишената съм бил аз.