— А има ли някой по-осведомен?
— Там има двама монтьори — отвърна пазачът и махна към халето. — Работят до два през нощта.
— Имената им?
— Честър и Уили.
— Отдавна ли работят тук?
— Не знам. Аз съм само от месец, но те със сигурност са от повече време.
— Благодаря.
Роби дръпна вратата и огледа огромното хале с висок таван, осветено от дълга редица луминесцентни тръби. Вътре имаше пет автобуса, около които бяха струпани колички с инструменти, генератори и подвижни лампи с предпазни решетки. Въздухът бе пропит от миризмата на моторно масло, грес и гориво.
— Има ли някой тук? — подвикна той.
Иззад близкия автобус се появи висок чернокож мъж с работен гащеризон, който бършеше ръцете си с мръсен парцал.
— С какво мога да ви помогна?
— Имам няколко въпроса — каза Роби и извади служебната си карта.
— Ченгетата вече бяха тук.
— Приемете, че съм още едно ченге — отвърна Роби. — Вие кой сте, Честър или Уили? — Зърна подозрението в очите на човека и побърза да добави: — Пазачът ми каза…
— Аз съм Уили. Честър е под онзи автобус и му сваля трансмисията.
— Как по принцип се обслужват автобусите?
— Докарват ги шест часа преди да поемат по маршрута си. Преглеждаме ги съгласно списъците за поддръжка — двигателя, охладителната течност, шарката на гумите, спирачките, хидравличната течност. След това ги почистваме от боклуците, които оставят хората, и ги прехвърляме на автомивката, която се намира отзад. Накрая ги зареждаме на колонките до портала. Това е всичко. Остават да чакат появата на шофьорите, които ги проверяват и потеглят към терминала.
— Ясно.
— Всъщност аз вече показах на колегите ви дневниците за поддръжка. На онзи автобус му нямаше абсолютно нищо. Може и да не изглежда така, но отношението ни към работата е много сериозно. Според мен в автобуса е имало бомба.
— Покажете ми къде точно е стоял след прегледа и зареждането.
— Вижте, чака ме куп работа по цели три коли!
— Ще ви бъда много благодарен — настоя Роби и махна с ръка към вратата.
Уили направи гримаса, но се подчини. Излязоха навън, заобиколиха халето и се насочиха към телената ограда.
— Паркираме ги тук, докато шофьорите им дойдат да ги вземат — поясни Уили.
— Колко от тях бяха тук в нощта на експлозията?
— Два. Един до друг. Предстоеше им да пътуват за Ню Йорк и на юг, за Маями.
— Добре. Представете си, че някой иска да заложи бомба в единия от тях. Как ще го познае?
— Карате ме да мисля като маниак?
— Нещо отвън, по което този човек може да се ориентира?
— Номерът, разбира се. Сто и дванайсет пътува за Ню Йорк, а деветдесет и седем — за Маями.
— Значи, ако някой се интересува, може да провери номерата онлайн?
— Предполагам — сви рамене Уили.
— Или ако работи тук — изгледа го Роби.
Механикът отстъпи крачка назад и вдигна ръце.
— Виж какво, човече. Нямам никаква представа кой и как е заложил бомба в един от нашите автобуси. Но ако това наистина се е случило, аз не съм им помагал. Познавам двама от загиналите, мъж и жена. Мъжът ми беше приятел, а жената — близка на мама. Веднъж в месеца отскачаше до Ню Йорк да види внучката си. Пътуваше с едно много смешно жълто палто. Е, сега вече не ми е смешно. Мама за малко не получи инфаркт, като научи какво е станало.
Роби си спомни за възрастната жена с яркожълтото палто, която пищеше като луда.
— Значи сто и дванайсет е за Ню Йорк — промърмори той и огледа оградата. Всеки можеше да я прескочи, докато пазачът обикаля другата част на периметъра. Залага бомбата и изчезва. За по-малко от минута. Отново се обърна към Уили. — Колко време престоя автобусът тук, преди да се появи шофьорът?
Човекът се замисли за момент.
— Нямахме много работа по него — каза той. — Дойде рано, веднага след предишния си курс. Честър го прегледа по списъка, а след това почисти вътре с прахосмукачка. Аз го измих отвън, заредих резервоара и го паркирах тук. Два-три часа, не повече.
— Забеляза ли нещо подозрително наоколо?
— Повечето време съм в халето и работя. Питай пазача, може би той е видял нещо. Но по-скоро не е…
— Защо мислиш така?
— Защото предпочита да лапа в будката си, вместо да обикаля. Затова е толкова дебел.