— Ясно.
— Може ли да се връщам на работа?
— Да. Благодаря ти за информацията.
Уили се обърна и тръгна към халето.
Роби остана, решил още веднъж да огледа внимателно мястото, на което е бил паркиран автобус 112. И тъй, някакъв тип залага бомбата. Роби се качва на автобуса, после слиза. Автобусът гръмва. Те обаче изпращат един стрелец в онази уличка, за да довърши работата. От всичко това следваше, че някой много държи да му види сметката.
После му хрумна друга мисъл, от която потръпна.
А може би не чак толкова много, рече си той.
— Май правиш самостоятелно разследване, а? — долетя женски глас.
Роби се обърна и срещна погледа на Никол Ванс, която го наблюдаваше от другата страна на оградата.
52
Роби излезе през отворения портал.
— Къде се губиш толкова време? — попита Ванс.
— По-добре да се върнем в „Донъли“.
— Защо?
— Искам да проверя нещо. Отдавна трябваше да го направя.
Петнайсет минути по-късно Роби стоеше на мястото, на което един картечен пистолет МР-5 се беше опитал да прекъсне живота му. Огледа позицията на черния джип и кофите за боклук, зад които беше намерил укритие, а след това се обърна към потрошената витрина на заведението. Закрачи напред-назад, опитвайки се да прецени траекторията на куршумите.
— Общата бройка на убитите и ранените към момента? — обърна се той към Ванс, която внимателно го наблюдаваше.
— Шестима мъртви, петима ранени. Един все още в болницата, но без опасност за живота.
— Но ние не сме — промърмори Роби.
— Какво?
— Ние не сме мъртви.
— Очевидно — язвително рече Ванс.
— Единайсет души са простреляни, шестима от тях фатално, но ние не сме сред тях? Въпреки че бяхме най-близката мишена, само на няколко метра от стрелеца, който е разполагал с трийсет патрона в пълнителя? Единствено две-три алуминиеви кофи за боклук ни деляха от масата във вашингтонската морга.
— Искаш да кажеш, че стрелецът ни е пропуснал умишлено?
Той вдигна глава и срещна объркания поглед на Ванс.
— Как може да се обясни това?
— Как може да се обясни, че един решен на всичко престъпник с бойно оръжие в ръце пропуска мишени, които няма как да пропусне? Убитите би трябвало да са поне осем, сред които да сме и ние. Съвсем не е трудно да се изчисли траекторията. Очевидно е стрелял покрай нас.
— За какво тогава е избил всички тези хора? Като предупреждение ли? Нещо, свързано със случая „Уинд“? Или с взривения автобус?
Не й отговори. Мислите му бясно препускаха, тласкайки го в напълно неочаквана посока.
— Роби?
Той се обърна.
— Мисля, че има логика в това, което казваш — бавно промълви тя. — Наистина би трябвало да сме мъртви. Следователно нападението има някаква връзка с убийството на семейство Уинд или с взривяването на автобуса. А може би и с двете.
— Не, няма.
— Но…
Роби й обърна гръб и погледна към мястото, от което беше започнала атаката на черния автомобил.
Някой ме е набелязал. Играе игрички, за да се докопа до мен.
— Имаш ли други врагове, Роби?
— Не мога да се сетя — разсеяно отвърна той.
С изключение на стотина души.
— Спестяваш ли ми нещо?
Той прогони мрачните мисли и разтърка врата си.
— А ти всичко ли ми казваш?
— Моля?
— Всичко ли ми казваш? — повтори той.
— Предполагам, че не.
— Това е отговорът на въпроса ти.
— Но ти твърдеше, че мога да ти се доверя, нали?
— Можеш. Но все пак работиш за своята служба, а аз — за моята. Предполагам, че споделяш всичко, което можеш. Аз също. Но и двамата докладваме по-нагоре, следователно има някакви граници. Което не означава, че не можем да работим заедно и да постигнем успех.
Ванс наведе глава и побутна някакъв фас с върха на обувката си.
— Тоест, ако си открил нещо в автобусното депо, ще ми кажеш всичко, което можеш? — подхвърли тя.
— Автобусът е престоял там достатъчно дълго, за да му бъде поставена бомба.
— Следователно извършителят е знаел, че мишената му ще бъде в него.
— Разполагаме ли със списък на пътниците?