— Засега имам къде да спя — отвърна той. — Ако нещо се промени, ще ти се обадя. Благодаря все пак.
Той се обърна и тръгна към колата си. Отказа на Ванс по една съвсем конкретна причина: в тяхната професия услугите почти никога не бяха безкористни.
Освен това искаше да провери какво става с Джули.
53
Отключи вратата и изключи алармата.
— Джули?
Затвори след себе си и пое по коридора, сложил ръка на оръжието си.
— Джули?
Провери три стаи, преди да отвори вратата на спалнята й. Джули спеше на леглото. Гърдите й равномерно се повдигаха и отпускаха. Той затвори, обърна се и тръгна към своята стая. Седна на леглото, но не се съблече. Заливаха го ту топли, ту студени вълни.
Телефонът му иззвъня. Помисли си, че е Ванс, но не беше тя. Търсеше го Синия.
— Имаш ли нещо за мен? — попита Роби.
— Лио Брум е държавен служител. Работи като пиар.
— Къде? В Министерството на отбраната ли?
— Не, в МЗ.
— Министерството на земеделието?! — възкликна Роби. — Шегуваш се!
— Не се шегувам.
— Друго?
— В момента ти пращам имейл. Прочети го внимателно. Виж какво ще ти направи впечатление.
— Трябва да има нещо.
— Ами тогава го намери.
Телефонът му издаде мелодичен сигнал за входяща поща. Той натисна съответните бутони и на дисплея се появи професионалната биография на Лио Брум. Прочете я внимателно, а след това започна отначало, подреждайки детайлите, които изглеждаха интересни.
— Какво правиш? — подхвърли той, без да вдига глава.
— Как изобщо разбра, че съм тук? — отвърна с въпрос Джули, застанала на прага по тениска с дълъг ръкав и долнище на анцуг. — Дойдох на пръсти.
— Всеки вдига шум, независимо колко внимава.
— Аз пък започвам да си мисля, че имаш очи и на гърба.
— Де да имах.
Тя седна на един стол срещу него.
— Откри ли нещо?
— Да. Но не виждам някакъв смисъл в него.
— Разкажи ми само за това, в което виждаш смисъл.
— Мисля, че бомбата е била заложена заради мен, а не заради теб.
— Това звучи успокояващо. Значи само един човек е искал да ме убие, така ли?
— Лио Брум работи в Министерството на земеделието.
— И там ли има шпиони?
— Съмнявам се. Макар и щедри, субсидиите за производство на царевица едва ли привличат интереса на лошите.
— В такъв случай каква е връзката?
— Може би няма връзка. А може и да има.
Роби вдигна телефона пред очите си и добави:
— Освен това е служил в армията. Участвал е в Първата война в Залива.
— Е, и?
— Освен жената, която убиха заедно с детето й, са убили и бившия й съпруг, който също е бил военен. Може би се е познавал с Брум.
— Дори да е така, какво толкова са знаели, че да се стигне до убийството им? И как това се връзва с убийството на моите родители?
— Не знам — въздъхна Роби. — Все още работя по няколко възможни версии.
— А защо мислиш, че са взривили автобуса заради теб?
— Има неща, които не съм склонен да обсъждам — отсече той.
Тя седеше и го гледаше. Роби нямаше представа какъв ще бъде следващият й въпрос, но силно се съмняваше, че ще й даде искрен отговор. Той огледа стаята и за миг изпита остро чувство на клаустрофобия.
— Според теб какво са направили с телата на родителите ми?
Това не беше въпросът, който очакваше, но в замяна на това беше логичен. Взря се в лицето й, опитвайки се да открие нещо по-дълбоко във въпроса й. После поклати глава. Въпреки ума и прозорливостта й тя все още беше дете. Страдаше за своите родители и искаше да разбере къде са телата им.
— Може би никога няма да разберем — отвърна той. — Запомни ги такива, каквито си ги познавала. Не мисли къде са сега, става ли? Това няма да ти помогне.
— Лесно ти е да го кажеш.
— Да, така е, но въпреки това мисля, че трябва да бъде казано.
Очакваше Джули да се разплаче. Децата често го правеха. Или поне така беше чувал. Самият той никога не беше плакал като дете. Но неговото детство едва ли можеше да се нарече нормално.
Джули обаче се овладя. Не започна да подсмърча, не се разплака. Когато вдигна глава да го погледне, на лицето й имаше хладно изражение.