Явно не само той не можеше да спи тази нощ. Продължаваше да изпитва неудобство, че я шпионира. Доводът, че го върши по професионални причини, не го успокояваше. Извади визитката, която беше получил от нея. Набра мобилния й телефон с трескава бързина, още преди да е размислил. Видя я да оставя книгата и да посяга към апарата, който лежеше на масата.
— Ало?
— Обажда се Уил.
Видя я как изпъва гръб и оставя лъжицата.
— Хей, как си?
— Не мога да спя. Дано не съм те събудил.
— И аз не спя. Седя си в кухнята и ям кисело мляко.
— Аха, бързият метаболизъм. Чийзбургерът отдавна е усвоен, а?
— Нещо такова.
Роби замълча, продължавайки да я наблюдава през телескопа. Ани седеше с подвити крака и навиваше кичурче коса около пръста си. Гърлото му изведнъж пресъхна, а дланите му овлажняха. Почувства се като гимназист, на когото предстои среща с момиче.
— От покрива на блока се разкрива страхотна гледка — подхвърли той. — Била ли си някога горе?
— Не, никога. Мислех, че вратата е заключена.
— Когато имаш ключ, това не е никакъв проблем.
— А ти имаш, така ли?
В гласа й се долови задоволството на малко момиченце, с което са споделили страхотна тайна.
— След десет минути на стълбището, става ли?
— Сериозно ли говориш?
— Когато звъня на хората в два посред нощ, винаги съм сериозен.
— Става!
Тя прекъсна връзката, а Роби с интерес проследи как скача от мястото си и хуква към спалнята, вероятно за да се преоблече.
Девет минути по-късно той вече я чакаше на стълбището. Ани се появи, облечена с пола до коленете, блуза и сандали. Беше си взела и пуловер, защото навън беше доста хладно.
— Явявам се по ваша заповед, сър! — шеговито козирува тя.
— Да вървим — каза той и пое нагоре по стълбите.
Спряха пред металната врата. Роби бързо я отвори, използвайки специалните инструменти, които извади от джоба си.
— Това не беше ключ — констатира с радостно вълнение тя. — Ти просто разби тази врата!
— Ключ беше — отвърна той. — Малко по-особен, но върши работа. С него е по-романтично, нали?
Изкачиха няколкото стъпала, отвориха още една врата и излязоха на покрива. Асфалтираната му повърхност излъчваше слаба топлина.
— Надявам се, че обичаш червено — подхвърли Роби и измъкна една бутилка изпод сакото си.
— Обожавам го — усмихна се тя. — Но как ще го пием? Може би ще си подаваме бутилката?
От джоба му се появиха две пластмасови чаши. Той издърпа тапата и ги напълни. Застанаха до ръба на покрива и сложиха чашите върху каменния парапет, който стигаше до гърдите им.
— Гледката наистина е прекрасна — промълви Ани. — Изобщо не подозирах за нея. От моите прозорци виждам само насрещната сграда.
Роби кимна, обзет от чувство за вина.
— Всяко жилище има някаква гледка — колебливо рече той. — Но някои гледки просто са по-добри.
— Това ми прозвуча поетично — усмихна се тя и леко го смушка с лакът.
Отпиваха от чашите и разговаряха под полъха на лекия ветрец. Макар и съвсем невинен, разговорът му носеше отдавна забравеното чувство на покой. Обикновено нямаше време за подобни неща, но съзнаваше, че е важно да ги прави.
— Никога досега не съм правила подобно нещо — прозвуча като ехо на собствените му мисли гласът на Ани.
— Идвал съм тук и преди, но сам — каза той.
— Значи трябва да се чувствам поласкана. Това място изглежда подходящо за размисъл.
— Мога да ти покажа как да се справиш с ключалката.
— О, това със сигурност ще ми бъде от полза, защото често си забравям ключовете — засмя се тя.
Трийсет минути по-късно Роби се отлепи от парапета и погледна часовника си.
— Май е време да се прибираме — обяви той. — Скоро трябва да вземеш душ и да тръгваш за работа. Като те гледам, със сигурност нямаш нужда от много сън.
— Чуйте кой го казва!
Изпрати я до вратата на апартамента.
— Нощта наистина ми хареса — обърна се към него тя.
— На мен също.
— Откакто съм тук, много рядко се срещам с хора.
— И това ще стане. Просто ти трябва време.
— Радвам се, че те срещнах — добави тя, а след това го целуна по устните, докосвайки с пръсти гърдите му. — Лека нощ.
Ани се прибра, а той остана в коридора. Не беше сигурен какво точно изпитва. Може би същото, което беше изпитвал преди много, много години.