Синия беше заковал поглед в обгорелия труп на мъж. Същия, който беше заповядал на Роби да убие една майка и малкото й дете.
— Трудно е да изпиташ жал към такъв човек — сякаш прочете мислите му той.
— Да, няма място за жал — каза Роби. — Какво знаем?
— Име, длъжност, служебно досие. Това, което не знаем, е последното му местопребиваване, кой го е вербувал и кой го е убил.
Намираха се в центъра на един парк във Феърфакс, Вирджиния. Вляво беше стадионът на Младежката бейзболна лига, а вдясно имаше няколко тенис корта.
— Доколкото разбирам, той е бил изпържен някъде другаде, а след това са го захвърлили тук — каза Роби.
— Със сигурност си прав, защото никой от зрителите на снощния бейзболен мач не е съобщил за появата на подобен сталактит — кимна Синия.
— Как научихте за него?
— Анонимно телефонно обаждане с много подробна информация.
— Сигурни ли сме, че това е нашият човек? Доколкото ми е известно, овъглените кости не предлагат надежден материал за ДНК проба.
Синия махна към лявата ръка на трупа, или по-скоро към мястото, на което се е намирала.
— Много любезно са покрили кутрето с огнеупорен материал. Това ни позволи да му снемем отпечатъци, а също така да вземем материал за ДНК проба. И двете съвпадат. Това е той.
— Значи анонимно обаждане и розово кутре. Добра работа.
— И аз мисля така.
— Твърдиш, че нямаш представа защо е сменил отбора?
— Проверяваме основните и най-очебийни причини: банкови сметки, заплахи към членове на семейството, смяна на политическите възгледи. Засега без резултат. И може би никога няма да има.
— Те са се погрижили за всичко — каза Роби. — А този човек е бил наясно, че шансът му за оцеляване е нулев.
— Всички предатели го знаят, но въпреки това го правят.
— А да ти е хрумнало нещо във връзка с Лио Брум?
— Още не.
Синия махна към един джип, паркиран до тротоара, и каза:
— Мисля, че е крайно време за нашия брифинг.
— Нямам кой знае какво за докладване.
— Аз съм напълно буден — обяви Синия. — В колата има горещо кафе. Колкото и малко да ми кажеш, то ще бъде новост за мен.
— Хрумвало ли ти е някога да си подадеш оставката и да се захванеш с нещо друго? — подхвърли Роби, докато крачеха към паркирания автомобил.
— Много често.
— Но въпреки това си тук.
Синия отвори вратата на голямата кола.
— Да, тук съм — кимна той. — И ти също.
Прав си, каза си Роби. И аз също.
Седнаха отзад на известно разстояние един от друг. Синия затръшна вратата и посочи чашите върху стойката между седалките.
— И в двете има черно кафе — поясни той. — Лично аз не обичам да развалям добрата напитка с добавки като сметана и захар.
— И аз — кимна Роби и вдигна по-близката чаша. Синия също отпи.
— Лио Брум? — попита той.
Роби беше в състояние да му разкаже много неща и може би трябваше, но не обичаше да споделя всичко с когото и да било. Или по-точно, не обичаше да споделя нищо с никого.
— Там лежи овъгленият труп на моя наблюдаващ — започна той.
— И аз не бих се доверил на никого — каза Синия, отново отгатнал мислите му. — Не мога да те принудя да ми кажеш какво знаеш.
Роби остави думите му без коментар.
— Ами новите техники за провеждане на разпит?
— Не вярвам в тях.
— Това ли е вече официалната политика на агенцията?
— Не, това е личната ми политика.
Роби помисли за момент, после започна:
— Както вече споменах, момичето беше в автобуса. Казва се Джули Гети. Един седна зад нея и направи опит да я убие, но аз се погрижих за него. Слязохме, после автобусът се взриви. При експлозията изгубих пистолета си. Отървахме се от стрелеца в задънената уличка, а след това я заведох у дома.
— Каква е връзката й с Лио Брум?
— Приятел е на Къртис и Сара, родителите на Джули. Не знам защо ги е убил онзи от автобуса. Може би са знаели нещо, за което са заплатили с живота си. Трябва да проучим миналото им. Вероятно поръчителят на убийството е подозирал, че и Джули знае. Тя изреди пред мен имената на приятелите им. Сред тях бяха и семейство Брум. Отидох да ги потърся в дома им, но апартаментът беше празен и старателно почистен.