Сякаш аз знам какво търся, помисли си той.
Половин час по-късно седна на един градински стол в средата на гаража и бавно се огледа. Косачка за трева, кашони, инструменти, работна маса, тор за тревата и дръвчетата, спортна екипировка и една бойна каска — вероятно спомен на Уинд от годините му в армията.
От каската висяха няколко етикетчета, съдържащи личните данни на боеца Уинд. Той стана от стола и отиде да ги разгледа. Но информацията върху тях не му помогна с нищо. Огледа се още веднъж и въздъхна. Пътуването се беше оказало безполезно. Но поне можеше да го зачеркне от списъка си.
Погледна часовника си, който показваше малко след осем, а след това се обади на Ванс.
— Имаш ли време за кафе? Аз черпя.
— А какво ще поискаш насреща? — подозрително попита тя.
— Откъде знаеш, че ще искам нещо?
— Знам, защото най-после те разгадах. За теб няма нищо по-важно от мисията.
Май наистина ме е разгадала, помисли си Роби.
— Добре, искам заключенията от аутопсията на Рик Уинд — призна той.
— Защо са ти?
— Те са част от разследването.
— Къде и кога? — попита тя.
Той й съобщи мястото, което беше избрал предварително — близо за нея и не чак толкова далече за него.
Подкара обратно към Вашингтон, прекоси моста „Удроу Уилсън“ и започна да си пробива път през натоварения трафик. Ванс го беше изпреварила и вече го чакаше в кафенето на Кинг Стрийт в историческия център на Александрия. Той седна на масата и забеляза, че тя вече му е поръчала кафе.
— Помня как го обичаш — каза тя, докато разбъркваше захарта в чашата си. След което ненужно добави: — От оня път, когато беше у дома.
— Благодаря. Носиш ли заключенията?
Тя извади една папка от чантата си и му я подаде. В нея имаше многобройни снимки на тялото, направени от различен ъгъл, плюс подробен анализ на физическото му състояние и причината за смъртта. Роби отпи от чашата си и се зачете.
— Изглеждаш така, сякаш не си спал цяла нощ — обади се Ванс.
— Не цялата, но през по-голямата част — кимна той.
— Нямаш ли нужда от сън?
— Спя цели три часа на нощ, което е предостатъчно.
Тя изсумтя и посегна към чашата си.
— Виждаш ли нещо интересно?
— Уинд не е бил в цветущо здраве. Заболяване на сърцето, увреден бъбрек, проблеми с черния и белия дроб.
— Воювал е в Близкия изток. Нали знаеш какви гадости са използвали там? Много хора са се върнали с увреждания.
— Така ли? — вдигна глава Роби.
— Брат ми участва в Първата война в Залива. Умря на четирийсет и шест. Мозъкът му приличаше на швейцарско сирене.
— Синдромът на Войната в Залива?
— Да. Не получи широко отразяване в медиите, вероятно защото бяха похарчени милиарди. Истината така и не излезе наяве.
— Съжалявам за брат ти — каза Роби и отмести папката.
— Откри ли нещо полезно?
— Тази интересна татуировка на лявата му ръка — кимна той и й показа снимката.
— И аз я видях — кимна Ванс. — Зачудих се какво представлява.
— Спартански воин в бойна поза.
— Какво?!
— Гледала ли си филма „Триста“?
— Не.
— В него е изобразена една битка между гърците и персите. Армията на Персия е била далеч по-многобройна, но гърците използвали един тесен проход, за да затруднят придвижването на могъщата сила. Предател показал на персите как да заобиколят прохода. Царят на Спарта заповядал армията му да се оттегли и останал да брани прохода с шепа войници. На тези триста воини е посветен филмът — подредени плътно един до друг във фаланга, с вдигнати щитове и насочени копия. Избили ги до крак, но забавили достатъчно дълго настъплението на персите, така че гръцката армия успяла да се спаси.
— Интересен урок по история — отбеляза Ванс.
— Мисля, че подобна татуировка е напълно логична за човек като Уинд, който е служил в пехотата. Ще ми позволиш ли да задържа тази папка?
— Задръж я, имам и други копия. Нещо друго?
— Всъщност не.
Телефонът й иззвъня.
— Ванс.
Роби забеляза как очите й се разширяват. След малко прекъсна връзката и се извърна към него.
— Май се натъкнахме на нещо наистина важно.