— Искаш да кажеш, че всичко е било постановка, така ли? Пуснали са ме да избягам, за да хвана онзи автобус?
— Точно така. Ние с теб се чудехме къде са изчезнали родителите ти в промеждутъка от време между края на работния ден на майка ти и прибирането им у дома. Според мен са били отвлечени и задържани, докато в къщата се появиш ти.
— Но защо е трябвало да взривяват автобуса? Защо не са ме убили още в къщата?
— Според мен бомбата не е била задействана от сензор за движение. Планът е бил да я взривят от разстояние само в случай че ние слезем от автобуса. Ако бяхме останали в него, нямаше да има взрив и ние спокойно щяхме да се озовем в Ню Йорк. На практика обаче това нямаше как да се случи.
— Защо?
— Убиецът на родителите ти е получил заповед да се качи на автобуса и да те ликвидира. Явно не е подозирал за наличието на бомба, иначе не би се качил. Лоялността е едно, но желанието за самоунищожение — съвсем друго. Те са разчитали, че аз ще се намеся, за да предотвратя убийството ти. А най-логичният ни ход след това е да слезем от автобуса.
Особено ако са знаели от какво бягам, добави мислено той.
— Говориш в множествено число, сякаш сме били заедно — отбеляза тя.
— Идеята им е била да се съберем в екип и точно това се случи — кимна Роби.
— Но защо? Нали са искали да ни видят сметката?
— Може би не.
— Но иначе бих могла да съобщя в полицията за убийството на мама и татко. В същото време ти започваш да разследваш случая. Защо са пожелали именно това?
— Вероятно правилно са отгатнали, че няма да се обърнеш към полицията. А може би са искали тъкмо аз да разследвам случая.
— Не виждам смисъла.
— Ако разсъжденията ми са верни, за някои хора това има смисъл.
— Без да се страхуват, че мама и татко са ми казали нещо? Убиват другата двойка, но мен оставят жива? Защо?
— Току-що си отговори на този въпрос. Живеела си в приемно семейство, без възможност за контакт с родителите си. Дори нямаш джиесем. Затова и са повярвали на майка ти, когато им е крещяла, че не знаеш нищо.
Роби дръпна ципа на сака си и извади плюшеното мече и снимките, които беше прибрал от стаята й.
— Защо пак си ходил там? — попита тя и ги взе от ръцете му.
— Да проверя дали не съм пропуснал нещо.
— И?
— Наистина бях пропуснал — неохотно отвърна той. — Едно петънце кръв, оставено специално за мен. Искали са да ме уверят, че родителите ти са мъртви.
— Но аз можех да ти кажа същото, нали?
— Това не е било важно за тях. Искали са по-скоро да знам, че ме държат в ръцете си.
— А онзи с пушката в уличката? Защо са го изпратили, след като са искали да се измъкнем?
— Отначало реших, че са променили плановете си. Първо ме искат мъртъв, а после решават да ме оставят жив. Но сега съм на друго мнение — планът им е бил да ме отстранят, без да ме убиват, но са били наясно, че ако го направят лесно, това ще събуди подозренията ми.
— Лесно ли?!
— Имам по-добри умения от повечето хора — каза той. — Особено когато става въпрос за оцеляване. Затова са изпратили още един човек — вероятно стрелеца от апартамента на Уинд.
— Оставят ни живи, защото имат причина за това — бавно промълви Джули.
— И аз мисля така.
— Но защо?
— Никой не влага толкова усилия и не избива толкова хора, без да има причини.
— И ние сме една от тях.
— Не, ние сме единствената причина — каза Роби.
59
Настъпи време за действие. Без да си прави труда да дава обяснения, Роби пришпори Джули да си събере нещата в раницата и я качи в колата. Подкара по оживените улици и от време на време се обръщаше да я погледне.
— Какво ме зяпаш? — реагира по някое време тя.
Защо ли наистина я зяпам, повтори мислено той. Макар и неприятен, отговорът на този въпрос беше лесен.
Защото от дълго време насам трябва да се грижа за друг човек и това ме вади от равновесие.
Телефонът му звънна.
— Трябва да дойдеш тук, Роби — прозвуча гласът на Ванс.
— Какво става?
— Свидетелката Мишел Коен е видяла мъж и младо момиче да слизат от автобуса непосредствено преди експлозията. Пистолетът на мъжа отхвръкнал под някаква кола. Това е същото оръжие, което свързахме с убийството на Уинд. Този път няма никакво съмнение. Аз бях права.