— Нямаха ли снимки от сватбата? Не говореха ли за роднини?
— И на двата въпроса отговорът е не. Казваха, че нямат близки в града. И двамата бяха от Калифорния, или поне така твърдяха пред мен.
— Кога са се преселили във Вашингтон?
Джули не отговори и извърна глава към прозореца.
— Какво има? — попита той.
— От въпросите ти ми стана ясно, че не знам нищо за родителите си — промълви тя.
— Много деца са така.
— Лъжеш, за да ме накараш да се почувствам по-добре.
— Не лъжа — отвърна с равен глас Роби. — Аз например дори не познавах родителите си.
— Осиновен си, така ли? — обърна се да го погледне тя.
— Не съм казал такова нещо.
— Но каза, че…
— Значи не знаеш дали баща ти е служил в армията? — смени темата той. — Аз обаче трябва да разбера.
— Защо?
— Има същата татуировка като Рик Уинд. Може би го е познавал от там. Много бойни другари са си правили едни и същи татуировки. Ако успеем да изясним този въпрос, нещата може би ще започнат да придобиват смисъл.
— А има ли начин да разбереш дали татко е служил в армията?
— Не би трябвало да е проблем. В Пентагона са известни със старателно поддържане на архивите.
След тези думи Роби измъкна телефона си, натисна бутона за бързо набиране и секунда по-късно вече разговаряше със Синия. Предаде му молбата си и затвори.
— Скоро ще разберем — каза той.
— Защо искаш да знаеш кога татко е почнал да взема наркотици?
— Просто ей така, без причина.
— Глупости! Ти не правиш нищо без причина.
— Добре де, може би е започнал в армията.
— Защо? Всички войници ли се друсат?
— Не, разбира се. Но някои го правят. И това им остава за цял живот. Дрогата се намира лесно, особено ако служат в чужбина.
— Значи всичко се е случило заради наркотици?
— Не съм казал такова нещо.
— Стига си увъртал! — ядоса се тя.
— Знаеш ли как са се запознали родителите ти?
— На някакъв купон в Сан Франциско. Но със сигурност не е било наркоманско сборище.
Роби включи на скорост и потегли. Телефонът му отново иззвъня и той погледна дисплея едновременно с Джули. Беше Ванс.
— Май супер агентката наистина мечтае да си до нея — язвително подхвърли Джули.
— Този път ще се наложи да почака — отвърна Роби.
— Има очевидка на експлозията?
Той я погледна смаяно.
— Супер агент Ванс има доста силен глас — поясни тя. — Много добре чух какво ти каза преди малко.
— Вече разбрах.
— А тя ни е видяла?
— Така изглежда.
— Не си спомням наоколо да имаше някой.
— Аз също.
— Възможно ли е да лъже?
— Напълно.
— Но ще стане проблем, ако тази жена те види, нали?
— Да.
— Как смяташ да го избегнеш?
— Ще измисля нещо.
Джули отмести очи от лицето му и опря брадичка върху раницата си.
— Защо татко никога не е говорил за армията, ако наистина е бил в нея? — тихо попита тя.
— Някои хора не обичат да говорят за военната си служба.
— Но не и героите, нали?
— Напротив. Именно героите говорят най-малко за това, което са извършили. Обикновено шум вдигат онези, които са се скатавали.
— Не го казваш просто така, нали?
— Не бих те излъгал за подобно нещо. Нямам причини.
— Може би искаш да се почувствам по-добре.
— А ти ще се почувстваш ли по-добре, ако те излъжа?
— Предполагам, че не.
Той вдигна глава и срещна очите й.
— Как върви висшата математика? Не изоставаш ли с материала?
— Използвам телефона, който ми даде. С него свалям задачите, които учителите ми всеки ден качват в интернет, и им задавам въпроси, когато имам такива. Освен това изпратих в канцеларията имейл, че съм болна от грип и ще отсъствам няколко дни, но редовно ще им пращам домашните си.
— Правиш всичко това с един телефон? — учуди се той.
— Естествено. Не е нищо особено. Имам и лаптоп, но без интернет, защото струва пари.
— По мое време все още триехме с гумички и използвахме само стационарни телефони — промърмори той.
Следващите няколко километра изминаха в мълчание.
— Ако баща ми е служил в армията, може би е бил герой — обади се с изтъняло гласче Джули.