Този път Роби не я погледна. Беше ясно какъв отговор очаква.
— Напълно е възможно — кимна той.
61
— Къде отиваме, Уил?
Току-що бяха прекосили Мемориъл Бридж и навлязоха в Северна Вирджиния. Денят беше прекрасен. С ясно небе и ярко слънце.
— Ще ти сменя квартирата.
— Защо?
— Не е хубаво да оставаш дълго на едно и също място.
Роби погледна в огледалото за обратно виждане. Правеше го на всеки шейсет секунди.
Няма начин да ме следят. А ако го правят, толкова по-зле за тях.
След още няколко километра Роби отби и спря пред висок портал. Към тях тръгна униформен пазач, преметнал през рамо МР-5. Зад него се виждаше втори, който му пазеше гърба.
Роби свали стъклото и подаде документите си.
— Има ме в списъка.
Пазачът извади мобилния си телефон и продиктува данните. След миг се появиха още двама въоръжени мъже. Единият се наведе да огледа купето, а след това провери багажника и надникна под колата. Раницата на Джули беше старателно прегледана, а портативният уред за улавяне на пулс през кожа и метал установи, че в колата има само две туптящи сърца.
Вратата се плъзна встрани. Роби пое по правата алея и спря на един абсолютно пуст паркинг. Свали си колана и погледна към Джули, която не беше помръднала.
— Слизай — подкани я той.
— Какво е това място?
— Сигурно. Най-вече за теб.
— Да не е ЦРУ?
— Да си видяла табела, на която го пише?
— Те нямат табела. Нали са секретни?
— Без табела шпионите не могат да го открият.
— Много смешно!
— Не е ЦРУ — успокои я той. — Не бих те завел в Лангли, защото само ще си създам главоболия. Това място не е толкова прочуто, но е абсолютно сигурно.
— Значи ще ме зарежеш тук?
— Хайде, Джули — подкани я той. — Трябва да го направим.
Прекосиха паркинга и Роби натисна звънеца до остъклената врата на някаква двуетажна сграда. Отвори им още един въоръжен пазач, който ги поведе по коридора и им направи знак да влязат в малка заседателна зала.
Джули седна на един стол, а Роби остана прав и закрачи напред-назад.
— Нервен ли си? — попита тя.
Той вдигна глава да я погледне. Едва сега си даде сметка, че момичето се страхува. Съвсем нормално. На нейно място биха се страхували далеч по-възрастни и опитни хора.
— Не съвсем — отвърна той, седна до нея и огледа залата. — Но за теб е по-добре да бъдеш тук.
— Това е нещо като затвор, така ли?
— Нищо подобно. Ти не си затворничка. Просто трябва да те държим на сигурно място.
— Не ме ли лъжеш?
— Говоря ти истината, Джули — каза той. — Нито повече, нито по-малко.
Тя дръпна ципа на раницата си.
— Може ли да си напиша част от домашните тук? Имам да решавам няколко задачи.
— Разбира се. Но не разчитай на помощта ми. Така и не стигнах по-далече от таблицата за умножение.
Пет минути по-късно вратата се отвори и на прага се изправи Синия. Безупречен възел на вратовръзката, изгладен панталон, колосана риза, лъснати обувки. Изражението му беше безизразно, но Роби веднага усети раздразнението му. Държеше кафява папка.
Погледна първо Джули, а след това Роби.
— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита и махна със свободната си ръка към момичето.
— Много по-добра, отколкото да я оставим на предишното място.
— Вече ти казах, че то не беше компрометирано.
— Знам какво ми каза — натъртено отвърна Роби.
Синия въздъхна и седна срещу Джули, която го наблюдаваше с нескрит интерес. Почувствал, че трябва все пак да има някакво представяне, Роби промърмори:
— Това е Джули Гети.
— Вече се досетих.
— А вие как се казвате? — попита тя.
Синия се направи, че не я чува и се обърна към Роби.
— Какво се надяваш да постигнеш с това?
— Да запазя сигурността й, да разкрия истината. Да стигна до тях, преди те да стигнат до мен.
— Май те тресе параноята — отбеляза Синия.
— Заключението ти е закъсняло поне с десет години — отвърна Роби.
— Вие двамата заедно ли работите? — обади се Джули.
— Не — отвърна Роби.
— Понякога — рече Синия.
— Тук ли ще ме настаните? — огледа се тя. — Това не ми прилича на къща.