— Познавали ли са се? — обърна поглед към нея Синия.
— Не съм чувала това име и не съм виждала този човек — каза тя.
— Можем ли да разберем дали са служили заедно? — попита Роби.
Синия се надигна, пристъпи към телефона на шкафа за документи и набра някакъв номер. Джули гледаше снимката с татуировката, а Роби гледаше нея.
— Добре ли си? — тихо попита той.
— Нима трябва да съм добре? — сопна се тя.
Синия остави слушалката и се върна на мястото си.
— Съвсем скоро ще разберем — каза той.
— Нещо за свидетелката? — смени темата Роби.
— Мишел Коен? Още не, проверяваме я. Но в момента със сигурност е на разположение на ФБР.
— А ако идентифицира Джули и мен?
— Това би било повече от катастрофа — мрачно призна Синия.
— Може би лъже — обади се Джули.
— Може би — кимна Роби. — Но ако лъже, трябва да открием какви са мотивите й.
— Как ще се оправиш с Ванс? — попита Синия. — Не можеш вечно да я избягваш.
— Все ще измисля нещо — промърмори Роби, но в момента главата му беше празна.
Телефонът му иззвъня и той погледна дисплея.
— Супер агент Ванс, нали? — насмешливо подхвърли Джули.
Роби кимна. Съобщението беше повече от категорично:
Ако не дойдеш веднага, ще дойда аз! Ще те намеря, където и да се криеш, да те вземат мътните!
Той набра номера й.
— Нали ти казах, че съм на съвещание?
— Коен ни описа достатъчно добре двамата от автобуса, за да можем да ги обявим за издирване.
— Страхотно.
— Може би са баща и дъщеря.
— Добре — каза Роби. — Спомена, че момичето е било тийнейджърка, така ли?
— Точно така — отвърна Ванс. — С матова кожа. Според Коен мъжът бил доста по-тъмнокож от нея.
— Я повтори.
— Афроамериканци, Роби. Ще бъдеш ли така любезен да домъкнеш тук задника си?
— Тръгвам веднага.
62
Мишел Коен наближаваше четирийсет. Беше с дребна, но стройна фигура и вълниста тъмна коса, която стигаше до раменете й. Изглеждаше доста нервна, но това беше нормално за ситуацията, в която беше попаднала.
Ванс седеше до Роби на масата в малката заседателна зала и си водеше бележки на таблета си, а той наблюдаваше свидетелката. Разказът й беше прецизен до най-малката подробност. Напуснала близкия хотел секунди преди автобусът да се взриви. Видяла как от него изскачат мъж и момиче. Детонацията я запратила в близката стена, но тя скочила на крака и хукнала към колата си. Без да губи време, подкарала към предградията, където я очаквал съпругът й. Нямала проблем да го убеди, че се е забавила заради вечеря с приятелка.
От хотела бяха потвърдили часа на появата й в компанията на някакъв мъж. Бяха проверили и него — беше безработен от близо година. Нямаше причини да се съмняват в достоверността на показанията им.
Но Роби веднага разбра, че са излъгали. Жената беше дала подробно описание на двама чернокожи, които напуснали автобуса преди експлозията. Нещо, което изобщо не се беше случило. Но нямаше как да го сподели с Ванс, защото това би означавало да се компрометира.
Онези типове си играят с мен, а Коен е част от играта им, помисли си той. Притискат ме между две пресовки пластичен експлозив и не мога да мръдна. Искат да ме изпотят и се справят добре.
Дали тази жена знаеше, че именно той е слязъл от автобуса? Дали й го бяха казали изрично, или просто й бяха възложили ролята без обяснения? Откъде ли я бяха изкопали? Може би беше бивша актриса, закъсала за пари, която с готовност е приела тази малка роля. От друга страна, тя беше наясно, че дава фалшиви показания пред ФБР — нещо, което никой не правеше лесно. Освен ако не беше абсолютно сигурна, че истината няма да излезе наяве. И съответно добре възнаградена.
Е, добре, налага се да приема играта, каза си той. Да видим дали ще им хареса топката, която ще върна в тяхното поле.
— Изневерявали ли сте на съпруга си и преди, госпожо Коен? — попита той.
Въпросът предизвика блясък на възмущение в очите на Ванс, но той не й обърна внимание. Коен притисна салфетка към дясното си око.
— Да, два пъти — призна тя. — Не се гордея с това, но няма как да го променя.
— Признахте ли на съпруга си?
Този път Ванс не се задоволи само с поглед.
— Какво общо има това, Роби? — остро попита тя.