За днес е насрочен огледът на новата къща.
— Тръгвам след малко. Защо, какво има?
— Можеш ли да наминеш?
— Край вас ли?
— Да.
— Разбира се.
— Ако си притеснен…
— Не се безпокой, ще мина.
Марша е красива жена с овално лице, което понякога изглежда печално, и с навик да поглежда от време на време нагоре, сякаш да се увери, че черният облак си е на място. Това, разбира се, е външна черта, която отразява същността на човешката природа също толкова точно, колкото ниският ръст или белязаната буза.
— Всичко наред ли е? — пита Мат.
— Да, добре съм. Не е кой знае какво. Просто… Можеш ли да гледаш децата няколко часа? Трябва да ходя в училището, а Кайра има почивен ден.
— Да ги заведа ли на вечеря?
— Би било великолепно. Но не в Макдоналдс, нали?
— При китаеца?
— Чудесно — казва тя.
— Добре, там сме.
— Благодаря ти.
Образът се е заредил в паметта на видеотелефона. Той присвива очи към екрана. Изглежда миниатюрен. Максимум пет сантиметра. Слънцето е особено ярко днес. Завесата е дръпната. От тази ярка светлина не се вижда добре. Мат свива пръсти на тръба около дисплея и се изгърбва отгоре му за сянка. Това върши донякъде работа.
На екрана се появява непознат мъж.
Трудно се различават подробности. Като че ли е на трийсет и няколко — възрастта на самия Мат — а косата му е много черна, кажи-речи синя. Облечен е в червена риза със затворена яка. Ръката му е вдигната, сякаш за поздрав. Намира се в стая с бели стени и прозорец от пода до тавана. Мъжът се усмихва с превъзходство. Мат го гледа втренчено. Погледите им се срещат и той може да се закълне, че в очите на другия има подигравка.
Не познава този мъж.
Няма представа за какво й е на жена му да го снима.
Дисплеят умира. Мат не помръдва. В ушите му бучи, сякаш е допрял до тях раковини. Това не му пречи да долавя други звуци — далечен факс, приглушени гласове, уличното движение отвън — но сякаш през филтър.
— Мат?
Това е Роланда Гарфийлд, споменатата асистентка-секретарка. Фирмата не е във възторг, когато Мат я назначава. Роланда малко „простее“ в очите на надутите пуяци от богатската фирма. Но той настоява. Тя е сред неговите първи клиенти, а също и една от болезнено малкото му победи.
Докато изтърпява присъдата си в затвора, Мат успява да се дипломира. Дипломата, удостоверяваща степен по право, пристига малко след освобождаването му. Бърни, водеща фигура в преуспяващата адвокатска къща на Картър Стърджис, смята, че ще убеди гилдията да направи едно изключение и да пусне брат му, бивш затворник, в съдебна зала.
Но греши.
Бърни обаче не е човек, който се отказва лесно. Той убеждава съдружниците си да вземат Мат в качеството му на „параюрист“ — чудесен и всеобхватен термин, който в основната си част предполага вършене на черната работа.
Съдружниците отначало не захапват. И нищо чудно. Само това им липсва: бивш затворник в тяхната лъскава фирма. Но Бърни гъделичка струната на хуманността, за която те претендират. Назначаването на Мат би повлияло положително върху имиджа на фирмата пред широката общественост. Подобно назначение ще покаже, че тя има сърце и вярва в способността на всеки да се поправи. Поне на теория. Той е умен. Ще бъде истинска придобивка. И което е най-важно, Мат би могъл да върши голяма част от задължителната безвъзмездна юридическа помощ, като даде по този начин възможност на останалите по-дълбоко да бръкнат в богаташките джобове, вместо да губят време с дела на бедняци.
И накрая двете основни съображения: Мат ще работи за малко пари — къде ще върви на майната си? А братчето Бърни — основен източник на приходи — може лесно да ги отсвири, ако не приемат.
Съдружниците преценяват плюсовете и минусите: защо да не сторят добро, като същевременно се облажат? Върху подобна логика се изграждат повечето благотворителни програми.
Очите на Мат остават приковани върху избледнелия дисплей. Пулсът му леко забързва. Кой може да е тоя тип със синьо-черна коса?
Роланда застава в позиция „амфора“.
— Мама му стара — обажда се тя.
— Какво? — сепва се Мат.