— Имаш ли нещо конкретно предвид?
Адам Йейтс решава най-накрая да преустанови играта с погледа.
— Имам син. Казва се Сам. Сега е на четиринайсет. Когато бе на три, пипна менингит. Мислехме, че ще умре. Лежеше в болницата, в онова огромно легло. Прекалено голямо за него, знаеш. Изглеждаше, че всеки момент може да го погълне. А аз само седя край него и гледам как се влошава състоянието му.
Той преглъща мъчително. Лорън чака.
— По едно време го вземам на ръце. Не мога да заспя. Не мога да го оставя. Просто го държа в прегръдка. Жена ми твърди, че това продължило цели три денонощия. Не знам. Знаех само, че ако не го оставя, ако не заспя и го наблюдавам, смъртта няма как да ми го вземе.
Йейтс има вид на отнесен неизвестно къде.
Лорън се обажда с тих глас:
— Продължавам да не разбирам какво точно имаш предвид.
— Ами много е просто — казва той с нормалния си глас. Отново я фиксира с поглед. Зениците му са като топлийки. — Те заплашиха семейството ми.
Йейтс притиска длан към лицето си, после я плъзва надолу по него, после още надолу, сякаш не знае какво да прави с нея. — Когато се заех с този случай — продължава той, — заплашиха съпругата и децата ми. Сега вече разбираш.
Лорън зяпва.
Телефонът на бюрото звънва и тя вдига слушалката.
Обажда се Ланс Банър:
— Изтървахме Мат.
— Какво?
— Онова хлапе, дето живее с тях. Кайра… Както и да е. Започна да пищи и… Тук е жена му. Твърди, че тя била карала колата — не той. Нямала представа къде може да бъде.
— Това са глупости.
— Знам.
— Докарай я тук.
— Не иска.
— Моля?
— Нямаме никакво основание да я задържим.
— Тя е свидетел по разследвано от нас дело.
— Разиграва ни адвокатски номера. Или да сме я арестували, или да я пускаме по живо по здраво.
Клетъчният телефон жужи. Лорън поглежда дисплея. От дома на Макс Дароу е.
— Ще ти позвъня пак. — Затваря служебния телефон и включва мобилния. — Следовател Мюз…
— Обажда се Гърти Дароу. Оставила сте ми съобщение.
Лорън долавя плач в този глас.
— Съжалявам за вашата загуба — казва тя.
— Благодаря.
— Много ми е неприятно да ви безпокоя в този толкова тежък за вас момент, но наистина се налага да ви задам няколко въпроса.
— Разбирам.
— Благодаря ви. — Лорън взема химикалка. — Знаете ли по какъв повод съпругът ви бе в Нюарк, госпожо Дароу?
— Не — отвръща жената така, сякаш това е най-мъчителната от всички думи за нея. — Каза, че отива да навести някакъв приятел във Флорида. Щели да ходят за риба. Така каза.
— Разбирам. Той бе пенсионер, нали?
— Точно така.
— Можете ли да ми кажете дали не е работил по някакъв случай в момента?
— Не ви разбирам. Какво общо има това с убийството?
— Просто рутинен…
— Моля ви, инспектор Мюз — прекъсва я тя, — съпругът ми бе полицай. Не забравяйте това. Не вярвам да ми звъните по това време на денонощието, за да ми задавате рутинни въпроси.
— Опитвам се да открия мотив.
— Мотив ли?
— Да.
— Но… — Изведнъж гласът става спокоен. — Другият полицай, дето ми се обади най-напред. Инспектор Уайн…
— Да. Колеги сме.
— Той ми каза, че Макс бил открит в някаква кола. — Гласът отново се задавя, но жената се овладява на мига. — Панталоните му били смъкнати.
Лорън затваря очи. Значи Уайн е успял да надрънка. Няма как, това е ясно. В днешната атмосфера на повсеместна откритост и свобода на информацията човек не може да пожали дори една вдовица.
— Госпожо Дароу…
— Моля?
— Според мен става дума за постановка. Не мисля, че в случая е намесена проститутка. Смятам, че съпругът ви е убит по някакъв друг повод. И освен това смятам, че този повод може да има отношение към някой от неговите по-раншни случаи. Точно затова ви питам дали не е работил по нещо напоследък?
Следва кратко мълчание, а после:
— Онова момиче.
— Кое?
— Знаех си аз. Знаех си.