Проверява състоянието си. Трийсет и осем долара. Не може да се каже, че са достатъчни. Не може да използва кредитни карти. Веднага ще го проследят. Същото се отнася и до помощта от роднини или приятели — не че ги има в изобилие.
И все пак съществува едно лице, при което Мат може да отиде, без да се опасява от възможността полицията да го издебне и там.
Напуска магистралата през изхода за Уестпорт и намалява скоростта. Никога не е идвал тук, но знае адреса. След като излиза от затвора, минава на няколко пъти по този път, но все не намира кураж да свърне в нужната улица.
Сега завива два пъти подред надясно и спира на тиха трилентова улица. Пулсът му отново забързва. Поглежда към алейката. Нейната кола е единствена там. Понечва да използва мобилния телефон, но по-добре не, могат и него да проследят. Просто ще почука. Обмисля този вариант, но решава да играе на сигурно. Връща се към центъра на града и намира телефонен автомат Набира номера.
Соня Макграт отговаря след първото позвъняване:
— Ало…
— Аз съм — обажда се Мат. — Сама ли си?
— Да.
— Имам нужда от помощта ти.
— Къде се намираш?
— На около пет минути от вас.
Мат влиза в алеята на Макграт.
Край гаража стърчи ръждива конструкция с кош за баскетбол. Парцаливата му мрежа не е сменяна кой знае откога. Тази гледка никак не се вписва в околната. Тя лъха на запуснатост и немара, докато самата къща е лъскава и модерна. Мат остава за миг загледан в коша. Там е Стивън Макграт. Стреля с елегантни движения. Погледът му е прикован към металния обръч. Мат вижда усмивката му.
— Мат.
Обръща се. Соня Макграт стои на прага. Тя също поглежда към коша и чертите на лицето й сякаш увисват.
— Разказвай — обажда се тя.
Той го прави, но забелязва, че изразът на опустошеност не напуска лицето й. Наблюдавал е подобни пристъпи и по-рано, обаче тя всеки път съумява да се овладее — ако не изцяло, то поне донякъде. Сега не става така. Кожата запазва тази ужасяваща смъртна бледност. Няма да се промени. Мат вижда това, но не може да спре. Той приказва и обяснява защо е тук, а в един момент има усещането, че излиза от тялото си и се превръща в слушател, също като самата Соня. Въпреки това не спира. Разправя и разправя, а един вътрешен гласец непрекъснато му повтаря да затвори най-сетне глупавата си уста. Но не го послушва. Кара нататък с надеждата, че все някак ще успее да свърши.
Но в края на краищата, като сложиш всичко на кантара, излиза все пак следното: още един побой, още един убит.
Когато най-накрая приключва, Соня Макграт го наблюдава няколко секунди. Мат усеща как се спаружва и загива под огъня на този поглед.
— Искаш да ти помогна, така ли? — обажда се тя.
Това е то. Толкова просто. Толкова ясно. Сега вече може да чуе собствените си думи. Не само абсурдни, но възмутителни. Направо неприлични.
Не знае какво да прави.
— Кларк е разбрал за нашите срещи — казва тя.
Понечва да каже, че съжалява или нещо подобно, но му се струва крайно неуместно. Мълчи и чака.
— Кларк смята, че търся утеха. Има право да го мисли, но аз не съм на същото мнение. Според мене се стремя към завършек. Към опрощение, а виждам, че не мога да го дам.
— Трябва да си вървя — обажда се Мат.
— Не бива да се предаваш, Мат. Невинен си, а те…
— Те какво? — пита той малко по-остро, отколкото би желал. — Вече съм ял тази попара, нали?
— Така е. — Соня накланя глава. — Но беше ли невинен в оня случай, Мат?
Той отново поглежда към баскетболния кош отвън. Стивън държи топката в ръка. Понечил е да стреля, но сега спира насред движението, обръща се и чака отговора на Мат.
— Съжалявам — казва той, като извръща поглед и от двамата. — Трябва да вървя.
Глава 44
Телефонът на Лорън Мюз звъни. Отново вдовицата на Макс Дароу.
— Открих нещо — съобщава тя.
— Какво?
— Прилича на протокол от аутопсията на Кандис Потър — отвръща Гърти Дароу. — Подписан е от предишния патолог. Помня го отлично. Много добър човек.
— Какво пише вътре?
— Разни неща. Ръст, тегло. Да ви го прочета ли целия?
— Какво е посочено като причина за смъртта?