Йейтс прави физиономия.
— Сигурно е много търсен по разни партита.
Лорън се усмихва.
— Дори не можеш си представи колко.
— Какво искаш да кажеш?
— Сам ще разбереш.
Двамата потъват в мълчание.
Нарушава го Йейтс:
— Много съжалявам за казаното преди малко. Още веднъж ти се извинявам.
Тя махва с ръка.
— Колко деца имаш?
— Три.
— Момчета, момичета?
— Две момичета, едно момче.
— Възраст?
— Дъщерите са на седемнайсет и шестнайсет, а Сам — на четиринайсет.
— Шестнайсет и седемнайсетгодишни момичета — повтаря Лорън. — Много ли са шантави?
Йейтс се усмихва.
— Представа нямаш.
— Носиш ли снимки?
— Никога не нося.
— А!
Йейтс се раздвижва на мястото си. Лорън го наблюдава с крайчеца на окото. Позата му е станала изведнъж някак скована.
— Преди около шест години — започва той — ми откраднаха портфейла. Да, знам, шеф съм на окръжна структура на ФБР и все пак достатъчно тъп, та да стана жертва на джебчия. Дай ме под съд. Както и да е, излязох голям глупак. Но не заради парите или кредитните карти. Само като си помисля, че някакъв изрод държи снимките на децата ми! На моите деца! Най-вероятно е взел парите, а останалото е метнал в първия боклук. Ами ако не е? Ако е задържал снимките? За собствено удоволствие, нали разбираш? Може — де да го знам и аз — да пипа лицата им с мърляви пръсти, да ги гали.
Лорън смръщва вежди.
— Преди малко си говорехме за чаровници на парти.
Йейтс се усмихва безрадостно.
— Та поради тази причина никога вече не нося снимки.
Влизат по булевард „Нортфийлд“ в Уест Ориндж. Остаряващо по симпатичен начин градче. Повечето нови жилищни райони имат доста изкуствен ландшафт. Напомнящ за трансплантирана коса. Уест Ориндж може да се похвали с тучни морави и бръшлян по стените. Дърветата му са дебели и високи. Къщите не наподобяват разрязана торта, а са издигнати в автентичен, старинен стил. Всичките са малко поовехтели, но все още не се дават.
В алейката е спряла триколка. Лорън застава зад нея. И двамата излизат. В двора е издигната мрежа за връщане на бейзболни топки, а на земята са сгушени една в друга две ръкавици.
— Тук ли живее твоят информатор? — пита Йейтс.
— Както ти казах, има да гледаш.
Йейтс свива рамене.
Вратата отваря жена, сякаш току-що излязла от страниците на „Модерна домакиня“. Носи карирана кухненска престилка и усмивка от типа, който Лорън свързва с религиозно рвение.
— Лен е долу в работилницата — оповестява тя.
— Благодаря.
— Искате ли кафе?
— Не, много сте любезна.
— Мами!
Момче на около десет години излита през вратата.
— Имаме гости, Кевин.
Момчето се усмихва също като майка си.
— Казвам се Кевин Фридман. — Протяга ръка и гледа Лорън в очите. Здрависването му е енергично. Обръща се към Йейтс, който изглежда притеснен. Ръкува се и с него, като се представя. — Много ми е приятно да се запозная с вас — казва Кевин. — Двамата с мами опекохме бананов хляб. Искате ли да го опитате?
— Може би след малко — отвръща Лорън. — Ние… ъ-ъ-ъ…
— При него се отива оттук — обажда се Модерната домакиня.
— Благодаря.
Отварят вратата към мазето. Йейтс мърмори:
— Какво са му сторили на това момче? Моите не можеш ги накара на мене да кажат здрасти, камо ли на непознати.
Лорън преглъща смеха си.
— Господин Фридман! — подвиква тя.
И той се появява. Косата му е малко по-сива от предишния път. Облечен е в строга, светлосиня блуза и панталон с цвят каки.
— Драго ми е да ви видя отново, инспектор Мюз.
— Чувствата ни са взаимни.
— Кой е вашият приятел?
— Специален агент Адам Йейтс, шеф на ФБР за Вегас.
Очите на Фридман грейват, когато чува името на града.
— Вегас! Добре дошли. Настанявайте се и да видим дали ще мога да ви бъда полезен с нещо.
Отваря една врата с ключ. Вътре… вътре е истинско царство на стриптийза. Снимки по стените. Всякакви документи. Поставени в рамки пликчета и сутиени. Стари афиши. Змии и ветрила от пера. Рекламен плакат на Лили Ст. Сир и нейния танц „Мехури във ваната“ и втори — на Дикси Еванс — „Мерилин Монро на бурлеската“, от отдавнашни гастроли в Нюарк. Лорън и Адам се оглеждат известно време със зяпнали уста.