— Разбирам.
— Та Кими Дейл е пореден класически пример. Избягва от къщи и започва да се съблича още на четиринайсет години. Максимум петнайсет.
— Знаете ли къде е понастоящем?
— Пресели се в Рино. Имам и адрес, ако го искате.
— Искам го.
Той съобщава адреса на Кими Дейл.
— За последно чух, че работи в някакво долнопробно заведение наречено „Надървеният бобър“, което, ако щете вярвайте, изобщо не е от такава висока класа, каквато предполага названието.
„Надървеният бобър“, казва си тя. Не е ли същото, в което работи, според Йейтс, Чарлс Тали?
Тейлър добавя:
— Рино е приятен град. Не е като Вегас. Не ме разбирайте погрешно — аз обичам Вегас. Всички ние го обичаме. Той е ужасен, страховит и фрашкан с гангстери, но никой не го напуска. Не знам дали ме разбирате.
— Обаждам ви се от Нюарк в Ню Джърси, така че ви разбирам отлично.
Тейлър се смее.
— Както и да е, Рино е доста добро място за семеен живот в наши дни. Климатът е прекрасен, понеже градът е разположен в подножието на Сиера Невада. Едно време бе рай на разводите за целите Съединени щати, а и никъде другаде няма толкова милионери на глава от населението. Била ли сте там?
— Не.
— Хубава ли сте?
— Божествена съм.
— Тогава заповядайте във Вегас. Ще ви разведа навсякъде.
— Още с първия полет.
— Ей, да не сте някоя от ония феминистки-мъжемразки?
— Само когато не съм си доспала.
— Та за какво става дума?
Мобилният звъни.
— Ще ви обясня по-късно. Става ли, Тейлър? Благодаря.
— Ще се настаним в готин хотел. Имам предвид едно местенце. Няма да съжалявате.
— Добре, до скоро.
Тя затваря и включва мобилния.
— Ало…
Без опит за въведение, майка Катерина казва:
— Убили са я, нали?
Лорън е на път да захъмка и замънка, но нещо в гласа на игуменката й подсказва, че би било глупаво.
— Да.
— Тогава искам да те видя.
— Защо?
— Нямах право да говоря досега. Случаят със сестра Мери Роуз е твърде особен.
— Какво му е особеното?
— Моля те, намини в кабинета ми колкото се може по-скоро, Лорън. Искам да ти покажа нещо.
— С какво мога да ви бъда от полза, агент Йейтс — пита Оливия.
Застанал до вратата, агент Долинджър оглежда обстановката. Адам Йейтс сяда и обляга лакти върху коленете си.
— Доста книги имате — отбелязва той.
— Много сте наблюдателен.
— Ваши ли са, или на съпруга?
Оливия слага ръце на кръста.
— Да, ясно виждам смисъла на този въпрос и затова нека внеса пълна яснота по него: по-голямата част са мои. Достатъчно ли е това?
Йейтс се усмихва.
— Много сте забавна — казва той. — Не е ли забавна, Кал?
Кал кимва.
— Повечето стриптийзьорки са по съвместителство и курви. Те са озлобени. Но не и тази. Тя е направо слънчева.
— Точно така — слънчева — съгласен е Йейтс.
На Оливия това не се харесва.
— Какво искате? — пита остро тя.
— Инсценирала сте собствената си смърт — пояснява Йейтс. — Това е престъпление.
Тя мълчи.
— Момичето, което умира наистина, как се казва?
— Не знам за какво говорите.
— Името е Касандра, нали? — Йейтс се навежда леко напред. — Вие ли я убихте?
Оливия не се дава.
— За какво сте дошли?
— Знаете много добре.
Ръцете на Йейтс се свиват в юмруци, а сетне се отпускат. Тя поглежда към вратата. Кал стои изправен и неподвижен като статуя.
— Съжалявам, но не знам.
Йейтс пуска крива усмивка.
— Къде е лентата?
Оливия замръзва. Мисълта й се мята светкавично назад през годините. Към караваната. Когато двете с Кими се нанасят в нея, там вони ужасяващо. Сякаш дребни животинки са умрели в кухините на стените. Кими купува някакви благовония — невероятно миризливи. Опитва се да неутрализира смрадта, която не подлежи на прикриване. И сега дори споменът за онова зловоние я удря в носа. Вижда сгърченото тяло на Касандра. Спомня си изписания върху лицето на Клайд Рангор страх, когато пита: „Къде е лентата?“.
Мъчи се да овладее гласа си.
— Нямам представа за какво говорите.
— Защо избягахте и променихте името си?
— Исках да започна отначало.
— Просто така?