— Дай долар.
Мъжагата се оглежда бързешком. Лорънс. Долинджър се опитва да прогони просяка, но Лорънс се вкопчва в рамото му.
— Гладен съм бе, човече, бутни долар.
— Чупка.
Лорънс опира длани в гърдите на огромния мъж.
— Искам само един долар, мой човек.
— Разкарай се от мене.
— Доларче само… толкова ли е много…
В този момент Долинджър я пуска. Когато хваща с две ръце предната част от парцалите на Лорънс, тя е вече готова. Изскача и хуква да бяга.
— Давай, Лив!
Тя не чака да й кажат втори път.
Долинджър зарязва Лорънс и се извръща. Скитникът му скача на гърба. Агентът го бръсва като пърхот от ревер. И тогава Лорънс прави нещо наистина глупаво. Удря Долинджър с книжната кесия. Оливия чува звука от съприкосновението на главата му с бирената бутилка от плика. Долинджър се обръща и нацелва просяка в гръдната кост. Лорънс тупва тежко на земята.
Агентът крясва:
— Стой! ФБР!
„Ей сега“, казва си тя.
Оливия чува колата да потегля. Гумите й пищят. Тя поглежда назад.
Долинджър тича след нея. А в ръката си има пистолет.
Преднината й е около петнайсет-шестнайсет метра. Бяга с все сила. Това си е нейният квартал. Нейно е и преимуществото, нали така? Минава напряко по една задна уличка. Тя е празна — никого не вижда. Долинджър я гони. Хвърля поглед през рамо. Той скъсява дистанцията и никак няма вид на изтощен.
Оливия засилва темпото, като си помага с махане на ръце.
Един куршум свирва покрай ушите й. После още един.
Господи! Тоя стреля!
Трябва да излезе от алеята. Да попадне сред хора. Няма да я застреля пред очите им, я.
Или напротив?
Излиза отново на улицата. Колата е там. Йейтс потегля към нея. Претъркулва се през един паркиран автомобил върху тротоара. Вече са при старата пивоварна. Тя скоро ще остане зад тях, за да бъде заместена от един безличен търговски център. Но точно сега, в този момент, фабричните развалини могат да се окажат истински рай за нея.
Момент… къде беше оная стара кръчма?
Тя се мята наляво. На другия ъгъл е. Това поне помни. Вече не смее да погледне назад, но чува стъпките. Приближава я.
— Стой!
Как не, казва си тя. Кръчмата. Къде се дяна кръчмата!
Надясно.
Ето я!
Вратата е вдясно. Близо е. Тича с все сили. Хваща дръжката, когато Долинджър взема завоя. Отваря вратата и пада вътре.
— Помощ!
Тук има само един човек. Бърше чаши зад бара. Вдига изненадан поглед. Оливия се изправя и мигом дръпва резето.
— Ей — виква барманът, — какво става тук?
— Искат да ме убият.
Вратата се разтриса.
— ФБР! Отворете!
Оливия клати глава. Барманът се поколебава, а сетне й сочи задната врата с глава. Тя се втурва натам. Барманът изважда пистолет, а Долинджър разбива вратата с ритник.
Кръчмарят се стряска при вида на канарата.
— ФБР! Хвърли го веднага!
— Я по-кротко, приятел…
Долинджър се прицелва и стреля два пъти.
Барманът се свлича, като оставя кърваво петно върху стената зад себе си.
Господи! Господи! Господи!
Оливия иска да закрещи.
Не. Бягай. Бързай.
Сеща се за бебето у себе си. Тази мисъл й дава нови сили. Втурва се в задното помещение, посочено от бармана.
Куршуми се врязват в стената зад нея. Оливия се хвърля на пода.
Пълзи към задната врата. Тя е от масивен метал. В ключалката стърчи ключ. В рамките на един миг тя скача, отваря вратата и я заключва зад себе си с такава сила, че ключът става на две. Излиза отново на слънце.
Чува го да върти като бесен дръжката на вратата. Когато това не довежда доникъде, започва да блъска с ръце и крака. Тази врата няма да поддаде толкова лесно. Оливия тича, като се държи далеч от главните улици, оглежда се за колата, за Йейтс и Долинджър.
Не съзира нищо и никого. Време е да си обира крушите от това място.
Изминава още около три километра, като редува ходом и бегом. От някаква автобусна спирка се мята в пристигналата кола, без да му мисли много-много къде ще я откара. Слиза в центъра на Елизабет. Тук има дълга редица таксита.
— Накъде? — пита шофьорът.
Тя се мъчи да си поеме дъх.
— Летище Нюарк, ако обичате.
Глава 49
Докато навлиза в Пенсилвания с крадената бяла кола, Мат установява с изненада колко много от придобитата в затвора и смятана от него за безполезна информация се е запазила в паметта му. Разбира се, затворът не е универсално училище по престъпност, както са свикнали да мислят мнозина. Не бива да се забравя, че „преподавателите“ са били заловени до един и това обстоятелство хвърля известна сянка върху експертния им имидж.