А той ще пристигне в Чикаго след един.
Звучи добре теоретически.
Когато се приземява на „О’Хара“ в Чикаго, сърцето му отново се разтуптява. Слиза от самолета, като се старае да остава незабележим, и обмисля начин за бягство, ако види полицаи при изхода. Но никой не сграбчва лакътя му по целия път и той най-накрая въздъхва с облекчение. Значи не са го засекли — все още. Сега обаче настъпва сложната част. Полетът до Рино е по-дълъг. Ако успеят да разгадаят първия му номер, ще имат достатъчно време да го закопчаят.
Затова опитва нещо малко по-различно.
Нова дълга опашка пред билетното гише. Може да има нужда от нея. Мат изчаква и бавно напредва между очертаната с плюшени въжета змия на опашката. Наблюдава служителите и се мъчи да прецени кой от тях изглежда най-уморен и благодушен. Открива я в края откъм дясната страна. Изглежда отегчена до плач. Преглежда личните документи, но в погледа й липсва енергия. Непрекъснато въздиша. Работи и все се оглежда разсеяно. Сигурно я притеснява нещо лично, казва си Мат. Може би пореден скандал със съпруга или дъщерята тийнейджърка, или пък бог знае какво друго.
А може би, Мат, просто е изпълнена с лукавство, а лицето й си е уморено по принцип.
Но нима има друга алтернатива? Когато застава най-отпред, а избраницата му е все още заета, той започва да се суети и пропуска семейството зад себе си. Прави това още един път и ето че неговият човек се обажда: „Следващият“.
Той приближава с независим вид.
— Казвам се Матю Хънтлър. — Подава листче с номер на резервация.
Тя го взема и започва да го въвежда в системата.
— Чикаго-Рино, господин Хънтлър.
— Да.
— Документи, моля.
Това е най-опасният момент. М. Хънтлър е записан като възнамеряващ да ползва редовно и често услугите на тази авиокомпания. Лично Мат го е сторил преди няколко часа. Компютрите не пропускат разлика от една буква. Хората понякога го правят.
Подава й портфейла си. Отначало тя не го поглежда. Все още пише в компютъра. Може пък да извади късмет. Може тя дори да не провери шофьорската книжка.
— Багаж?
— Не, днес нямам.
Тя кимва, все така забила нос в клавиатурата. След това обръща поглед към портфейла. Стомахът му се свива. Спомня си как преди години Бърни му изпрати по имейл късичък текст, написан с главни и малки букви. Кара го да преброи колко от тях са „Н“. Мат брои няколко пъти и все ги изкарва четири, а те са шест. Ние не виждаме всички букви при четене. Така сме устроени. На нещо подобно разчита той сега. Хънтър, Хънтлър. Кой би забелязал разликата?
Жената го пита:
— До прозорец или пътека?
— Пътека.
Успява. Изпитанието при портала минава още по-лесно. Вече са проверили самоличността му на билетното гише, нали така? Служителят поглежда шофьорската книжка, после лицето му, но не успява да забележи, че върху нея пише Хънтър, а върху бордовата карта — Хънтлър. Човекът гледа хиляди документи на ден. Не е лесно да се открие толкова незабележима разлика.
За пореден път Мат се качва в самолета, миг преди да затворят портала. Настанява се в креслото до пътеката, затваря очи и не се буди, докато пилотът предупреждава за предстоящо приземяване в Рино.
Вратата към кабинета на майка Катерина е затворена.
Този път никакви реминисценции не спохождат Лорън. Чука силно и хваща дръжката. Когато чува гласа на майка Катерина „Влез“, тя е готова.
Игуменката е с гръб към вратата. Не се обръща, когато Лорън влиза. Само пита:
— Сигурна ли си, че сестра Мери Роуз е убита?
— Да.
— Знаеш ли кой го е извършил?
— Още не.
Майка Катерина кимва бавно.
— Установи ли истинската й самоличност?
— Да — отвръща Лорън. — Но щеше да е много по-лесно, ако ми бяхте казали направо.
Очаква игуменката да започне да възразява, но това не се случва.
— Не можех.
— Защо?
— За жалост тази тайна не бе моя.