Таксиметровият шофьор работи за местна компания, наречена „Рино Райдс“.
Той спира, дърпа ръчната спирачка, обръща се към Оливия и пита:
— Сигурна ли сте, че точно това е мястото, мадам?
Оливия гледа с безизразен поглед.
— Мадам…
Натруфено разпятие виси от огледалцето на колата. Картички с религиозни мотиви красят капака на жабката.
— Тук ли е 488 Сентър Лейн Драйв? — пита тя.
— Да.
— Тогава това е мястото.
Оливия бърка в портмонето си. Подава му парите. Той й връчва листовка.
— Не трябва да го правите — съветва я шофьорът.
Листовката съдържа стихове от Светото писание. Тя се усмихва едва-едва.
— Исус ви обича — съобщава шофьорът.
— Благодаря ви.
— Ще ви закарам където пожелаете. Без пари.
— И тук ми е добре — отвръща Оливия.
Излиза от таксито. Шофьорът й отправя пълен със съжаление поглед. Тя му махва за довиждане. Сетне засланя очи с длан. Древният неонов надпис гласи:
„Надървеният бобър — голи танци“
Тялото й затреперва. Стар рефлекс, казва си тя. Кракът й не е стъпвал на това място, но го знае добре. Познава мърлявите пикапи на паркинга. Знае мъжете, които се мъкнат тук с празни погледи, приглушеното осветление, лепкавата повърхност на пръта. Отправя се към входа с ясното съзнание за онова, което я очаква вътре.
Мат се страхува от затвора — да не го върнат там. Това тук, право отпред, е нейният собствен затвор.
Канди Кейн е събудена за живот.
Оливия Хънтър се опитва да прогони от себе си Кандис „Канди Кейн“ Потър преди години. А сега това момиче се е върнало. Не за добро. Няма значение какво дрънкат специалистите. Миналото може да се забрави. Оливия знае това. Напълно е в състояние да заключи Канди в някое забутано ъгълче, а после да захвърли ключа. Тя почти го стори — щеше да го е сторила — само че едно нещо вечно държи вратата, независимо от усилията й да я затръшне докрай, леко открехната.
Собственото й дете.
Внезапна тръпка пробягва по гръбнака й. Господи, казва си тя, да не би дъщеря ми да работи на това място?
Моля те, недей.
Четири следобед е. Много време остава до срещата в полунощ. Може да се поразходи или да наеме стая някъде, та да поспи. Успяла е да дремне по време на полета, но още малко сън няма да й навреди.
Когато се приземява, Оливия се обажда в главната квартира на ФБР и иска да я свържат с Адам Йейтс. Дават й службата на завеждащия в Лас Вегас и тя затваря.
Значи е истински. Следователно Долинджър — също.
Ще рече, двама агенти от ФБР се опитаха да я убият.
Никакво задържане, никакви обвинения. Твърде много знае. Каквото и да са замислили Йейтс и Долинджър, каквото и да има върху онази лента, те ще се погрижат никой друг да не научи.
В съзнанието й прозвучават последните думи на Клайд: „Къде е? Само ми кажи… моля те…“.
Като че започва да разбира по малко. Носеха се слухове, че Клайд прави тайно записи, за да изнудва разни хора. Сигурно е опитал да го стори с неподходящ човек — Йейтс или негов близък. По някакъв начин в нещата се забърква бедната Касандра. Дали е докопала записа? Или е съучастница?
Застанала сега тук с устремен в надписа „Обедно меню — 4,99 долара!“ поглед, тя кимва мислено.
Това ще е то. Това трябва да бъде. Тръгва към входната врата.
Не е ли по-добре да изчака, да дойде по-късно?
Не.
На входа й хвърлят любопитен поглед. Сами жени не идват по такива места. От време на време някой може да се появи с приятелка. Приятелката ще се мъчи да се прави на еманципирана. Или на лесбийка. Но при всички случаи сами жени не идват.
При влизането й към нея се извръщат няколко глави, но не чак толкова много, колкото е нормално да се очаква. По такива места хората реагират забавено. Атмосферата е сладникава, ленива. Светлините са приглушени. Ченетата — отпуснати. Повечето са я помислили за работеща в бара или за лесбийка, която чака любовницата си да свърши смяната.
От колоните се разнася мелодия, която е била брадата класика още по времето на Оливия. Старомодно, казва си тя, но самата мелодия винаги й е харесвала много. Текстът на песента би следвало да мине за възбуждащ на подобно място, но всъщност певецът предизвиква сърдечна болка с усещането за несподелена любов. Заглавието „Не ме ли искаш, мила“ се повтаря не сластно, както се предполага, а с покъртителна нотка на недоверие.
Оливия сяда в едно задно сепаре. В момента на подиума има три момичета. Две от тях гледат в пространството, а третото работи някакъв клиент, като симулира страст и го подмамва да тика банкноти в прашките й. Мъжът играе по гайдата й. Оливия оглежда публиката и установява, че нищо не се е променило през десетилетието, изтекло от собствените й сценични изяви. Мъжете са същата стока. Едни са с празни погледи. Други — със застинали усмивки. Трети се мъчат да добият тарикатски вид, дуят се като пуяци, за да покажат, че са над тия неща. А четвърти се наливат с бира и гледат момичетата с открита неприязън, сякаш задават вечния въпрос: „Това ли е цялата работа?“.