На подиума момичето заема трета позиция.
Това е Кими.
— Госпожице…
Краката й омекват. Отпуска се отново на стола.
— Още една кола, моля.
Не е докоснала първата, но ако това прави някакво впечатление на сервитьорката, тя го прикрива умело. Оливия гледа втренчено. В течение на няколко секунди я разтърсва буря от чувства. Съжаление, разбира се. Дълбока мъка, предизвикана от вида на Кими все още на сцената след толкова много години. Вина заради онова, което Оливия се вижда принудена да остави зад себе си. Но също и радост. Радост от случая да съзре отново своята стара приятелка. През последните няколко седмици Оливия търси из Мрежата информация за това, дали Кими още танцува. Нищо не открива, както се и надява. Кими не е вече в бизнеса. А сега се натъква случайно на голата истина: Кими е изпаднала до равнище, което даже не се споменава в Интернет.
Оливия няма сили да помръдне.
Независимо от всеобщото мнение, не е толкова трудно да се симулират приятелски чувства. Повечето момичета се харесват едно друго. Те са като войници, чиято връзка им помага да оцеляват. Но никоя не е била като Кими Дейл. Кими е нейната най-близка приятелка, единствената, която й липсва до ден-днешен, с която има нужда да си поприказва. Кими я кара да се смее, Кими я пази от кокаина. Кими държи постоянно в караваната оръжието, което спасява живота й.
Оливия се усмихва в тъмното. Кими Дейл, вманиачената чистница, партньорката й от едно време, нейната единствена довереница.
И ето че чувството за вина и мъката отново я заливат.
Изтеклите години не са били благосклонни към Кими Дейл, но и онези преди тях не са. Кожата й е провиснала. Край устата и очите личат бръчки. Малки синини се виждат по бедрата. Сложила е дебел пласт грим, също като „старите чанти“, каквито винаги са се бояли, че ще станат. Това е най-големият им страх: да станат „стари чанти“, които не усещат, че им е време да слязат от подиума.
Номерът на Кими не е променен — същите няколко стъпки, макар малко по-бавни, сега по-сковани. Същите високи черни ботуши, които винаги са й били любими. Беше време, когато Кими се открояваше с походката си сред всички останали. Усмивката й бе ослепителна. Край с всичко това. Оливия се притаява в мрака.
Кими ме мисли за умряла.
Как ли ще реагира тя при вида на… този дух? Оливия се пита какво да стори. Да й се покаже ли, или си кротува тук, докато минат още трийсет минути, та да се измъкне незабелязано, сигурна, че Кими е вече отзад и не може да я види?
Седи си така, гледа приятелката си и мисли как да постъпи. А то е ясно от само себе си. Всичко започва да изплува на повърхността. Споразумението с Ема е обезсилено. Йейтс и Долинджър знаят коя е всъщност. Няма причина да се крие повече. Няма вече кого да прикрива, а може би — само може би — съществува друг, когото има възможност да спаси.
Когато Кими стига последния етап от този тур, Оливия прави знак на сервитьорката.
— Момичето отдясно — казва й тя.
— Черната ли?
— Да.
— Викаме й Маги. От Магия.
— Добре. Искам самостоятелен сеанс.
Сервитьорката вдига вежди.
— Имате предвид отзад?
— Точно така. Отделна стая.
— Петдесетарка отгоре.
— Няма проблем — отвръща Оливия. Изтеглила е пари от банкомат в Елизабет. Дава на момичето десет за компенсиране на допълнителните усилия.
Сервитьорката пъха банкнотата в пазвата си и свива рамене.
— Идете отзад и надясно. Втората врата. Белязана е с буквата „В“. Ще пратя Маги до пет минути.
Минават повече. В стаята има диван и легло. Оливия не сяда. Остава права и чака. Цяла трепери. Чува хора да минават край вратата. От тонколоната разбира, че „всеки е тръгнал да управлява света“. Без майтап?
На вратата се чука.
— Вътре ли сте?
Този глас. Няма съмнение чий е. Оливия бърше очите си.
— Влез.
Вратата се отваря. Кими влиза.
— Нека първо ви съобщя цената…
Спира.
В продължение на няколко секунди двете се гледат и не се сещат да обършат сълзите по бузите си. Кими поклаща глава с недоверие.
— Няма начин…
Канди — не, Оливия — най-накрая промълвява:
— Аз съм.
— Но…
Кими вдига ръка към устата си и се разридава. Канди разтваря обятия. Кими почти припада. Канди я сграбчва и силно я притиска към себе си.
— Няма нищо, няма нищо — тихо шепне тя.
— Не може да бъде…