— Знам, че истинското име на жена ти е Кандис Потър.
И тя започва да разказва. Той също говори. Прекъсва я с въпроси и допълнения. Когато Лорън стига до аутопсията и момичето със САР, Мат се изправя на мястото си с разширени очи.
— Я повтори.
Макс Дароу бе отбелязал с „лястовичка“ онова място от протокола, където става дума за САР.
— Което е нещо като хермафродитизъм?
— Нещо подобно… може да се каже, да.
— Значи ето как е разбрал Дароу.
— Кое?
— Че Кандис Потър е жива. Жена ми е родила дете на петнайсетгодишна възраст и детето е дадено моментално за осиновяване.
— И Дароу разбира това по някакъв начин.
— Точно така.
— И тогава си спомня онзи синдром от аутопсията. Щом Кандис Потър е родила един път…
— Значи не тя е убитата — завършва Мат.
— Трябва ли жена ти да се срещне със своята дъщеря тук тази нощ?
— В полунощ. Да.
Лорън кимва.
— Затова значи сключи тази сделка с мен. Да може жена ти да проведе тази среща.
— Точно така — признава Мат.
— Много красиво от твоя страна. Такава саможертва.
— Да, аз съм принцът от приказките… — Мат млъква. — Господи, чуй само какво приказваме. Всичко е постановка. Няма друг начин.
— Защо мислиш така?
— Ами постави се на мястото на Макс Дароу. Разбираш, че Кандис Потър е жива, че е избягала и се укрива. Как ще я намериш след толкова години?
— Не знам.
— Ще се помъчиш да я изкараш на светло, нали.
— Ами да.
— И как? Като я принудиш сама да излезе. Можеш да пуснеш например някаква обява за това, че дъщеря й е сериозно болна, на смъртен одър. Ти, ако си ченге, можеш да се добереш до някои подробности, свързани с града, болницата, името на доктора. Можеш да научиш нещо дори от самата осиновена дъщеря, знам ли и аз.
— Несигурен подход — отбелязва Лорън.
— В какъв смисъл?
— Какво би го накарало да приеме, че тя все още се интересува от старата си персона?
Той мисли по въпроса.
— Не знам. Но, разбира се, няма да се ограничиш само с това. Ще проследиш най-различни стари връзки. Стъпка по стъпка. Но ако тя се крие някъде там и ако има компютър, какъвто има всеки в този свободен свят, може да прояви любопитство и да дебне около старото си име. Може да стане така, нали?
Лорън мисли на свой ред. Мат също. Тревожи ги едно и също нещо.
— Тия снимки в телефона ми — обажда се Мат.
— Какво за тях?
Той обмисля как точно да се изрази, когато край масата изниква сервитьорката и пита:
— Още по едно питие?
Мат изважда портфейла си. Показва двайсетдоларова банкнота.
— Познавате ли Кими Дейл?
Тя се поколебава.
— Кажете само да или не.
— Да.
Той връчва двайсетарката и вади нова.
— Сега тук ли е?
— Само с да или не?
— Точно така.
— Не.
Дава и тези двайсет. Измъква още три подобни банкноти.
— Тези ще получите, ако ми кажете къде мога да я намеря.
Сервитьорката обмисля предложението. Мат държи парите пред погледа й.
— Може да си е у тях. Стана нещо странно. Смяната й е до единайсет, но тя изфуча навън преди час с някаква жена.
Лорън го поглежда, но Мат и с око не мигва. Лицето му е безизразно. Добавя още двайсет. Изважда и снимка на Оливия.
— С тази ли?
Сервитьорката видимо се уплашва от нещо. Не отговаря. Но и не е нужно. Лорън е вече на път към вратата. Мат оставя доларите и я следва.
— Какво има? — пита я той.
— Върви, върви — отвръща Лорън. — Имам вече адреса на Кими Дейл.
Кими пъха касетата във видеото.
— Трябваше да се сетя — отбелязва тя.
Оливия остава седнала на дивана и чака.
— Спомняш ли си онази ниша в кухнята? — пита Кими.
— Да.
— Три, може би четири седмици след твоето убийство купувам едно голямо шише растително олио. Вземам стълба, за да го кача върху най-горната лавица, и там, към тавана на нишата, виждам прикрепено с тиксо ето това. — Тя кимва към видеото.
— Гледала ли си го?
Кими свива рамене.
— Какво има на нея?
Тя понечва да каже, но само посочва с глава екрана:
— Виж сама.
Оливия изправя снага. Налива си още вино. Кими кръстосва помещението, кърши ръце и не поглежда екрана. За известно време там има само електронни смущения. След това изведнъж се появява позната до болка сцена.