— През всичките години… през цялото време си се обвинявала заради моята смърт…
Кими едва успява да потвърди с глава.
— Толкова съжалявам…
— Бях като гръмната, когато научих, че си жива. Толкова те обичах! Не разбираш ли?
Оливия разбира. Човек тъжи не само за починалите, но и за себе си, за онова, което би могло да бъде. И ето че трябва да поемеш върху себе си вината за смъртта на най-близкия, на оня, с когото си мечтала и кроила планове. Живееш със съзнанието за този грях цели десет години и един ден научаваш, че са те измамили…
— Можем да оправим всичко — обажда се Оливия.
Кими се изправя.
— Погледни ме.
— Искам да ти помогна.
Силен удар по вратата.
— Отворете! Полиция!
— Убих двама души — проговаря Кими. После се усмихва — усмивка на гримиран за погребение труп, от която Оливия настръхва. — Що за живот е това? Дойде моят ред, нали ти казах. Моят ред да избягам.
— Моля те, Кими.
Но тя стреля в пода. След миг на вцепенение вратата се отваря с трясък. Кими се завърта на пети и насочва оръжието.
Оливия крещи:
— Недей!
Следват изстрели. Кими се завърта още един път, също като марионетка, и после пада на пода. Оливия се отпуска на колене и поема в длани главата на приятелката си. Започва да шепне в ухото й.
— Не ме оставяй — моли тя.
Но вече — най-накрая — редът на Кими е дошъл.
Глава 61
Два дена след това Лорън Мюз си е у дома, в градинския апартамент. Приготвя сандвич с шунка и сирене. Взема две филийки хляб и ги слага в чинията. Майка й седи в съседната стая и гледа по телевизията „Обзорно шоу“. Лорън долавя познатия пилотен рефрен. Забива дълбоко ножа в майонезата и започва да я размазва, когато неочаквано се разплаква.
Риданията й са безмълвни. Изчаква да отминат, да е отново в състояние да говори.
— Мамо…
— Гледам си предаването.
Лорън пристъпва зад гърба й. Кармен нагъва пакет картофен чипс. Подутите й крака са вдигнати върху мека възглавница на масичката за кафе. Лорън усеща вонята на фасове, чува хъхренето в дробовете на майка си.
Адам Йейтс се самоуби. Граймс няма как да покрие работата. Двете дъщери Ела и Ан, както и синът Сам, когото той е носил на ръце три денонощия в болницата, за да не допусне смъртта, ще научат. Не за лентата. Въпреки страховете на Адам, не тя ще дава храна на техните кошмари.
— Винаги съм те обвинявала за това — промълвява Лорън.
Няма отговор. Единствените звуци идват откъм телевизора.
— Мамо?
— Чух те много добре.
— Съвсем наскоро се запознах с един мъж. Застреля се. Остави три деца.
Кармен най-накрая обръща глава.
— Виждаш ли, обвинявах тебе, понеже иначе… — Тя млъква. Мъчи се да поеме въздух.
— Знам това — отвръща тихо Кармен.
— Защо — пита Лорън с неравен глас и сълзи по бузите. Лицето й се сгърчва. — Защо татко не ме е обичал достатъчно много, та да поиска да живее?
— О, скъпа.
— Ти си му жена. Би могъл да те зареже. Но аз съм му дъщеря.
— Той те обичаше много.
— Но не дотам, че да остане жив.
— Не е толкова просто — възразява Кармен. — Така го болеше. Никой не можеше да го спаси. Ти бе най-скъпото нещо в неговия живот.
— Ти — обажда се Лорън. — Ти ме остави да те виня.
Кармен мълчи.
— Искала си да ме предпазиш.
— Имаше нужда от виновник.
— Значи през всичкото време си носила бремето…
Мисълта й се връща към Адам Йейтс, към това, колко много обичаше децата си и как все пак това се оказа недостатъчно. Бърше очи.
— Трябва да им се обадя — казва Лорън.
— На кого?
— На децата му.
Кармен кимва и протяга ръце.
— Може и утре, нали? Сега ела при мене. Седни на дивана.
Лорън присяда. Майка й я загръща с пухкавата завивка.
— Няма нищо, няма нищо — успокоява я тя.
По телевизията пускат реклами. Лорън се обляга на майчиното рамо. Мирише й на застоял цигарен дим, но това сега я успокоява. Кармен гали косите на дъщеря си. След малко започва да щрака с дистанционното.
— Нищо свястно не дават — отбелязва тя.
Без да отваря очи, Лорън се усмихва и се притиска по-плътно към нея.