— Искам да го намеря — заявява гостенката.
Кими вдига поглед към нея.
— Искам да открия убиеца на майка ми и да го изправя пред съда. Не съм богата, но разполагам с малко пари.
И двете замълчават. Въздухът е тежък и лепкав. Кими се чуди какво да прави.
— Искаш ли да ти кажа нещо? — обажда се тя.
— Разбира се.
— Твоята майка направи опит да се опълчи.
— Срещу какво?
Кими кара нататък:
— Повечето момичета се предават. Разбираш ли? А твоята майка не пожела. Не се огъна. Тя бе мечтателка. Но не можеше да спечели тази битка. Никога.
— Нищо не разбирам.
— Ти щастлива ли си, момиче?
— Да.
— Още ли учиш?
— Започвам колеж.
— Колеж — повтаря Кими унесено. — Ти.
— Какво аз?
— Не разбираш ли? Ти си победата на своята майка.
Момичето замълчава.
— Канди, твоята майка, не би искала да се забъркваш в тази история. Разбираш ли ме?
— Май да.
— Чакай малко. — Кими дърпа едно чекмедже. Тук е, разбира се. Вече не я държи на показ, но снимката е най-отгоре. Двете с Канди се усмихват срещу широкия свят. Пик и Сайърс. Кими гледа собствения си образ и разбира, че младото момиче, което наричат Черна Магия, й е непознато. Че Клайд Рангор е пребил и нейното тяло, за да го прати в забрава. — Вземи я — казва тя.
Момичето поема снимката, като да е от китайски порцелан.
— Била е красива — шепне то.
— Много.
— Тук изглежда щастлива.
— Не беше обаче. Но днес би била.
Гостенката вирва брадичка с думите:
— Не съм сигурна, че бих могла да забравя тази история.
„Ами значи си се метнала на майка си в по-голяма степен, отколкото допускаш сама“ — казва си Кими.
После двете се прегръщат, обещават да поддържат връзка. След като момичето си тръгва, Кими се облича. Отива в цветарския магазин и иска дузина лалета. Любимите цветя на Канди. После се отправя на четиричасово пътешествие до гробището, където коленичи край могилата на своята приятелка. Наоколо няма жива душа. Тя бърше праха от миниатюрната плоча. Сама е платила за нея, както и за мястото. Няма да я заровят като куче я.
— Дъщеря ти идва днес — казва тя на висок глас.
Полъхва ветрец. Кими затваря очи и се заслушва. Струва й се, че чува гласа на Канди, останал толкова дълго време замлъкнал. Моли я да се погрижи за безопасността на нейната дъщеря.
И коленичила на това място, под жарките лъчи на слънцето в Невада, Кими се зарича да го направи.
Глава 2
Ървингтън, Ню Джърси
20 юни
— Видеотелефон — мърмори Мат Хънтър и поклаща глава.
Вдига поглед за напътствие свише, но оттам го гледа единствено колосална бирена бутилка.
Гледката му е позната — натъква се на нея всеки път, когато излезе от порутената къща-близнак с олющена боя. Извисена на 62 метра, бутилката доминира над цялата околност. Имало е навремето прочута пивоварна на това място, но била изоставена още през 1985 година. Преди години бутилката е представлявала горда водонапорна кула от покрити с бакър стоманени листове, с лъскав емайл и златна капачка. Нощем я осветявали със специални прожектори, така че да се вижда от много километри.
Нищо подобно вече. Днес цветът й прилича на кафяв, какъвто трябва да бъде, но всъщност това е цветът на ръждата. По неин пример околните къщи не че са се разпаднали, но са на път бавно да го сторят. Пивоварната не работи от две десетилетия. От вида на развалините обаче, би могло да се предположи, че срокът е значително по-дълъг.
Мат спира на малката им веранда. Оливия, любовта на неговия живот, не го прави. Ключовете от колата се полюшват от ръката й.
— Не мисля, че трябва да ги купуваме — обажда се той.
Оливия не забавя крачка.
— Хайде, хайде. Ще бъде голям майтап.
— Телефонът си е телефон, а камерата — камера. Така трябва да бъде.
— Ама че го каза.
— Един апарат да прави две толкова различни неща — това е перверзия.
— Ти си специалистът в тая област — отвръща Оливия.
— Ха-ха. Не съзираш ли опасността?
— Никак дори.
— Камера и телефон в едно… — Мат млъква в търсене на подходящи думи — това е, де да знам и аз… нещо като ония кръстоски между видовете, дето ги дават по телевизията, от които се пръкват чудовища, за да унищожат света.
Оливия го наблюдава.