— Кои други ченгета?
— Вие не сте ли от тях?
Тя приближава плътно.
— Как се казваш?
— Ърни.
— Ърни, що не ми кажеш какво точно е станало тук?
— Ми вече казах на другите.
— Сега кажи на мене.
Ърни въздъхва театрално.
— Ми добре. Значи, стана така: най-напред тук влита оня тип.
— Кога? — прекъсна го Лорън.
— Кое кога?
— В колко часа стана това?
— Де да знам. Може би преди два часа. Не са ли ви казали?
— Карай нататък.
— Та тоя тип влиза в асансьора. Качва се. След няколко минути цъфва онова огромно маце и тича подире му. — Мъжът се закашля в длан. — И аз, нали разбирате, виквам подире й, питам дали мога да помогна с нещо. Нали затова ми се плаща в края на краищата.
— А попита ли мъжа дали не можеш да си му от полза?
— Кого? Не.
— Ама нея си я питал — Лорън показва кавички с пръст, — „огромното маце“.
— Чакайте малко. Тя не е чак огромна. Висока е. Не искам да останете с впечатление, че е дебела или нещо подобно. Би било неправилна представа. Не е такава. Изобщо не е дебела. Тъкмо напротив. Прилича на мадама от ония, амазонските филми, нали ги знаете?
— Знам бе, Ърни. Мисля, че ми е ясна картинката. — Много напомня за Сингъл Шейкър. — И ти питаш значи госпожица Амазонка дали не можеш да й помогнеш с нещо.
— Точно така. Но това момиче, това високо момиче, ми завира едно дуло в мутрата — пистолет! — и ми казва да извикам ченгетата.
Тук мъжът млъква, зачакал Лорън да зяпне от изненада.
— И така правиш.
— Ми к’во друго? Ми тя ми тикна пищов в носа! Можете ли си представи такова нещо?!
— Ще се опитам, Ърни. Какво стана по-нататък?
— Значи тя е в асансьора. Държи пищова насочен към мене, докато се затваря вратата. И аз извиквам полицията. Както ми каза тя. Двама от нюаркските вечеряли наблизо. Пристигнаха за нула време. Казах им, че се е качила на петия етаж и те я последваха.
— Спомена нещо за линейка…
— Сигур те са я викнали.
— Кои те? Полицаите ли?
— Ъ-хъ. Поне така си помислих. Ама може да е била и жената от стаята.
— От коя стая?
— Ми аз не съм ходил горе. Не съм видял лично. — Очите на Ърни се превръщат в две тесни цепки. — Сега ви разправям неща от втора ръка. Не е ли редно да ме питате само за работи, дето съм чул и видял аз самият?
— Това да не ти е съдебна зала? — сопва се Лорън. — Какво е ставало горе?
— Де да знам. Пребили някого.
— Кого?
— Току-що казах: не знам.
— Мъж, жена, черен, бял?
— А, сега разбирам какво ме питате. Но все пак не ми е ясно. Защо питате мене? Защо не…?
— Кажи ми, Ърни. Нямам време да звъня насам-натам.
— Няма защо да звъните насам-натам. Достатъчно е да се обадите по радиото на двамата от Нюарк, дето пристигнаха първи…
Гласът на Лорън става стоманен.
— Ърни…
— Добре де, добре. Не се стягайте. Мъж значи. Бял. Бих казал към средата на трийсетте. Изкараха го на носилка.
— Какво се е случило с него?
— Ми някой го е пребил според мене.
— И всичко това се случва на петия етаж?
— Така ми се струва, да.
— Но ти спомена някаква жена в стаята. Че е възможно тя да е повикала линейката.
— Ъ-хъ. Тъй рекох.
Той гордо се усмихва. На Лорън също й се приисква да му завре дулото на пистолета в муцуната.
— Една жена ли бе горе, Ърни?
— Кое? А, две.
— Едната е същата, високата, дето те е заплашила с пистолет, така ли?
— Да.
— Ами другата?
Ърни поглежда най-напред наляво, а сетне надясно. После се привежда напред и шепне:
— Мисля, че май беше на оня тип жена му.
— На пребития ли?
— Ъ-хъ.
— Защо мислиш така?
Ърни продължава да шепне:
— Защото тя се качи при него. В линейката.
— А защо шепнеш?
— Да не чуе някой.
Лорън също зашепва:
— Кой, Ърни? Кой може да чуе?
— Де да знам. Оная, втората жена — съпругата — тя бе тук от два дни. А съпругът не беше. — Ърни се привежда над плота. Лорън долавя дъх от развалени зъби. — Мъжът пристига ненадейно, започва сбиване… — Той млъква и вдига вежди така, сякаш всичко останало е ясно от само себе си.
— А какво става с амазонката?
— Тая, дето ме заплаши с пистолета ли?