— Да, Ърни — казва Лорън с нарастващо нетърпение в гласа. — Тая, дето те е заплашила с пистолет.
— Ченгетата прибраха и нея. С белезници и въобще както си му е редът.
— А другата, дето я мислиш за съпруга. Дето била тук от два дни. Тя как се казва?
Ърни клати глава.
— Не знам, съжалявам.
— Не се ли е регистрирала?
Погледът на Ърни светва.
— Как да не се е! Разбира се, че е регистрирана! Копирали сме кредитната карта и всичко останало си е наред.
— Великолепно. — Лорън потърква хребета на носа си с палец и показалец. — Ами, виж какво, Ърни, що не вземеш да го провериш това име, а?
— Веднага, да, мога да го направя, един момент. Да видим. — Той се обръща към компютъра и започва да чука по клавишите. — Мисля, че бе настанена в 522… момент… ето я.
Той завърта монитора, за да може Лорън да погледне дисплея.
Настанената в стая номер 522 се казва Оливия Хънтър. Лорън остава загледана в екрана известно време.
Ърни посочва името.
— Казва се Оливия Хънтър.
— Да, и сама виждам. В коя болница отидоха?
— Май споменаха „Бет Израил“.
Лорън му връчва визитката си.
— Обади се, ако се сетиш още нещо.
— Непременно.
Лорън се устремява към болницата.
Глава 30
Мат Хънтър идва на себе си.
Над него е надвесено лицето на Оливия.
Няма съмнение, че е истинско. Мат не познава онези състояния, в които човек не знае сънува ли, или не. Цветът е напуснал това лице. Очите са зачервени. Той вижда страха в тях и единственото нещо, за което го е грижа в момента — не обяснения, не оправдания — е как би могъл да го прогони оттам.
Светлината в помещението е ярка. Лицето на Оливия, все така красиво, е като очертано с помощта на бяла завеса за душ. Прави опит да й се усмихне. Изпитва такава болка, сякаш сам се е праснал с все сила с чук по палеца.
Тя го наблюдава. Очите й са пълни със сълзи.
— Толкова съжалявам — прошепва Оливия.
— Нищо ми няма — отвръща той.
Усеща се малко като в друг свят. Сигурно са го натъпкали с болкоуспокояващи, казва си той. Морфин или нещо подобно. Болят го ребрата, но тази болка е притъпена. Спомня си оня мъж от хотелската стая, оня Тали със синьо-черната коса. Спомня си парализиращото усещане, падането върху пода, бронзовия бокс.
— Къде сме сега? — пита Мат.
— В интензивното на „Бет Израил“.
Той се усмихва истински.
— Тук съм роден. — М-да, наистина са го натъпкали с нещо силно. — Какво стана с Тали? — пита той.
— Избяга.
— Ти беше в неговата стая.
— Не. В друга наблизо.
Мат затваря очи за миг. Нещо от казаното не се връзва — била наблизо? — и той се мъчи да проясни мисълта си.
— Мат…
Той примигва, за да фокусира обстановката.
— Била си наблизо?
— Да. Видях те да влизаш в онази стая и те последвах.
— Била си в този хотел?
Преди да му отговори, завесата се дръпва рязко встрани.
— А — казва докторът с акцент (пакистански или индийски), — как се чувстваме вече?
— Като куче в каруца — отвръща Мат.
Докторът им отправя усмивка. Върху табелката на ревера му пише „Пател“.
— Съпругата ви каза, че сте станал жертва на нападение и че извършителят най-вероятно е използвал електрошок.
— И аз така мисля.
— Това е добре в известен смисъл. Подобно оръжие не нанася поражения с траен характер. То причинява само временно обездвижване на пострадалия.
— Така е — съгласява се Мат. — Късметлия съм си аз.
Пател се усмихва и поглежда нещо върху болничния картон.
— Имате леко сътресение. Може би спукано ребро, но няма как да съм сигурен, преди да видя рентгеновите снимки. Всъщност няма особено значение дали ребрата са силно натъртени, спукани, или направо строшени — лечението е едно: дълга почивка. Вече съм ви дал нещо против болката, но най-вероятно ще ви трябва още.
— Добре.
— Ще ви задържа за през нощта.
— Не.
Пател изглежда учуден.
— Защо не?
— Искам да си вървя у дома. Жена ми ще се грижи за мене.
Пател поглежда Оливия. Тя кимва. Той казва:
— Лично аз не го препоръчвам.
— Ние обаче сме на противоположно мнение — обажда се Оливия.
По телевизията докторът винаги се стреми да попречи на пациента, който настоява да се прибере у дома. Пател не е от този тип лекари. Свива рамене.