— Добре, подпишете формуляра за изписване и можете да си вървите.
— Благодаря, докторе — казва Мат.
Пател отново свива рамене.
— Пожелавам ви всичко най-хубаво — казва той.
— И на вас същото, докторе.
Лекарят излиза.
— Тук ли са полицаите? — пита Мат.
— Тръгнаха си току-що, но ще се върнат.
— Какво им каза?
— Не много. Решиха, че става дума за някаква семейна разпра. Пипнал си ме с друг, нещо от този род.
— Какво стана със Сингъл?
— Задържаха я.
— Какво?
— Използвала оръжие, за да преодолее съпротивата на администратора в хотела.
Мат поклаща глава, която се цепи от болка.
— Трябва да я измъкнем под гаранция.
— Каза да не го правим — щяла да се оправи сама.
Мат се опитва да седне в леглото. Болка се впива в тила му като нажежен нож.
— Мат…
— Нищо ми няма.
И е прав. Виждал е къде по-голям пердах. Много, много по-як. Това тук е шега работа. Ще го отнесе като бръмбар сламка. Той успява да седне и я поглежда в очите. Оливия има вид като да очаква удар.
— Нещо лошо е, нали? — обажда се Мат.
Гърдите й се повдигат и отпускат неравномерно. Налетите в очите сълзи протичат.
— Още не знам — отвръща тя. — Но да. Доста лошо.
— Нужна ли ни е намесата на полицията?
— Не. — Сълзите се стичат вече неудържимо. — Не и преди да ти разкажа всичко.
Той спуска крака на пода.
— Тогава да се измъкваме час по-скоро от това място.
Лорън преброява шестима на опашка пред рецепцията на спешното отделение. Когато се изтъпанва най-отпред, и шестимата дават израз на своето недоволство. Лорън не им обръща внимание. Плясва значката върху плота.
— Преди малко са ви докарали пациент.
— Не думайте. — Седналата зад бюрото жена вдига поглед над лунообразните стъкла на очилата и оглежда претъпканото помещение. — Пациент, казвате? — Тя дъвче дъвка. — Е, май ни хванахте натясно. Наистина ни докараха някакъв пациент преди малко.
Опашката цвили от удоволствие. Лорън се изчервява от гняв.
— Жертва на побой. От „Хауърд Джонсън“.
— А, този ли. Май си тръгна.
— Тръгна ли си?
— Самоизписа се преди няколко минути.
— Къде отиде?
Жената я гледа с празен поглед.
— Добре — казва Лорън. — Няма значение.
Телефонът й звъни. Тя го вдига към ухото си и излайва:
— Мюз.
— Здрасти, вие ли бяхте от полицията преди малко?
Лорън познава гласа.
— Да, Ърни. Какво има?
Чува се глухо стенание.
— Трябва да се върнете.
— Какво е станало, Ърни?
— Станало е нещо. Мисля… май е умрял.
Глава 31
Мат и Оливия подписват нужните документи, но никой от двамата не разполага с кола. Тази на Мат е все още на паркинга пред НЕД. Колата на Оливия е пред „Хауърд Джонсън“. Викат такси и чакат край входа на болницата.
Мат сяда в някаква инвалидна количка. Оливия застава до него. Гледа в пространството пред себе си — не към него. Нощният въздух е горещ и лепкав, но Оливия продължава да стои обгърнала с ръце тялото си. Облечена е в блуза без ръкав и панталони в цвят каки. Ръцете са загорели.
Пристига таксито. Мат се изправя с усилие. Оливия се опитва да му помогне, но той я спира с жест. И двамата се настаняват отзад. Не се докосват. Не се хващат за ръка.
— Добър вечер — приветства ги шофьорът с поглед в огледалцето за обратно гледане. — Накъде?
Той е тъмнокож и акцентът му е африкански. Мат съобщава адреса в Ървингтън. Шофьорът се случва бъбрив. Бил от Гана. Имал шест деца. Две от тях били тук с него, а останалите — при майка си в Гана.
Мат се опитва да откликва съответно. Оливия гледа през страничния прозорец и зъб не обелва. В един момент Мат протяга ръка за нейната. Тя му позволява да я хване, но остава безжизнена.
— Ходи ли при доктор Хадън? — пита я той.
— Да.
— И?
— Всичко е наред. Изглежда бременността ще протече нормално.
— Бременност ли? — обажда се шофьорът. — Ще си имате бебе?
— Да, ще си имаме — отвръща Мат.
— Първо ли?
— Да.
— Това е Божия благодат, приятелю.
— Благодаря.
Вече са в Ървингтън на булевард „Клинтън“. Пред тях светва червено. След малко колата спира.