— Страшен си, шефе.
Той затваря.
Сингъл се връща в килията и зачаква. Висок полицай пристига и отключва.
— Сингъл Шейкър?
— На вашите услуги.
— Следвайте ме.
— Където кажеш, сладур.
Той я повежда по коридора. Тя очаква да подпише нужните формуляри за гаранция, да я разпитат, нещо от този род — но не би.
— Моля, застанете с гръб към мен — казва полицаят.
Сингъл вдига вежди.
— Не е ли редно първо да ме заведеш на вечеря?
— Моля, обърнете се гърбом.
Тя се обръща. Той я закопчава в белезници.
— Какво точно правиш, бе?
Онзи мълчи. Извежда я навън, отваря вратата на една патрулна кола и я вкарва отзад.
— Къде отиваме?
— В сградата на Новата съдебна палата.
— На „Уест Маркит“ ли?
— Да, госпожо.
Пътуването е кратко — по-малко от километър и половина. Вземат асансьор до третия етаж. Върху стъклото на една врата личи надпис: „Служба на окръжния прокурор за окръг Есекс“. Край вратата се мъдри огромна витрина за купи и награди, също като тези в гимназиите. Сингъл се пита какво ли търси подобно съоръжение в службата на един прокурор. Тук се разследват хладнокръвни убийци и насилници, дилъри и обирджии, а първото нещо, което ти спира погледа, са набор награди за спортни постижения. Ненормална работа.
— От тук.
Води я през чакалнята, покрай редица двойни врати. Когато спират, тя протяга шия към малко помещение без прозорци.
— Стая за разпит ли е това?
Полицаят не отговаря, само придържа вратата отворена. Тя свива рамене и влиза.
Минава време. Доста при това. Взели са й нещата, включително часовника, така че не може да каже колко точно. Тук няма еднопосочно огледало, каквито виждаме във филмите и по телевизията. Използват камера. В единия ъгъл е монтирана такава точно под тавана. Тя видимо се управлява от разстояние — може да приближава образа, както и да променя ракурса. Под неудобен ъгъл е поставен лист хартия. Сингъл знае, че е сложен така, за да запечати камерата подписа на заснемания под декларацията за съгласие.
Когато вратата най-накрая се отваря, някаква жена — според Сингъл цивилна следователка — влиза в стаята. Тя е миниатюрно създание: най-много метър и половина и петдесет кила с дрехите. Цялата е в пот. Сякаш току-що излиза от сауна. Блузата й е залепнала към гърдите. Под мишниците има влажни тъмни полукръгове. Лицето лъщи от тънък слой влага. На пояса носи пистолет, а в ръката — сива папка.
— Аз съм следовател Лорън Мюз — представя се жената.
Ама че бързо се развиват нещата, казва си Сингъл, като си спомня, че същата жена е разпитвала Мат преди няколко часа.
— Сингъл Шейкър — отвръща тя.
— Да, знам. Имам няколко въпроса към вас.
— Аз пък ще предпочета да не им отговарям точно сега.
Лорън още не може да овладее дишането си.
— И защо така?
— Аз съм действащ частен детектив.
— И кой е клиентът ви?
— Не съм длъжна да ви казвам.
— Няма такова нещо според закона.
— Познавам закона.
— Тогава?
— Тогава предпочитам да не отговарям на каквито и да било въпроси в настоящия момент.
Лорън пуска папката върху бюрото. Тя остава затворена.
— Значи отказвате да сътрудничите на Окръжната следствена служба.
— Нищо подобно.
— Тогава отговорете, моля, на въпроса ми: Кой е вашият клиент?
Сингъл се обляга назад. Протяга нозе и кръстосва глезените си.
— Да не сте паднала в плувен басейн?
— Това пък откъде ви хрумна? Защото съм мокра ли? Много остроумно, знаете ли. Ще трябва да си приготвя химикалка за случай, че измислите нещо още по.
— Хич не ви трябва — отвръща Сингъл, като посочва камерата. — Тя и без това ще запише всичко до последния звук.
— Не е включена.
— Не е ли?
— Ако искам да записвам, трябва първо да получа декларацията ви за съгласие.
— Има ли някого в стаята за наблюдение?
Лорън пренебрегва въпроса със свиване на рамене.
— Не ви ли е любопитно какво става с господин Хънтър?
Сингъл не кълве.
— Знаете ли какво? Няма да питам нищо, ако и вие сторите същото.
— Не вярвам да се получи.
— Вижте какво, инспектор… Мюз, нали?
— Да.
— За какво говорим в случая? Това е най-обикновено сбиване. В този хотел стават сигурно през ден.