— Ти какво мислиш по въпроса, Лорън?
— Ако искате да чуете самата истина, изобщо не знам какво да мисля.
— Трябва да проучим времето, прекарано от тоя Хънтър в затвора — намесва се Йейтс. — Знаем, че и Тали е бил в тази система. Може да са се засекли в някой момент. А е възможно също така Хънтър да се е забъркал с някои от хората на Зализания.
— Правилно — отсъжда Търстън. — Може да се окаже, че Хънтър има задачата да замита следите подир Зализания.
Лорън мълчи.
— Май нещо не си съгласна, Лорън?
— И аз не знам.
— Какво те смущава?
— Може да прозвучи безнадеждно наивно, но аз не вярвам Мат Хънтър да играе ролята на поръчков убиец. Има съдебно минало, така е, но то е свързано с нещастен случай по време на организирано от студентско братство парти отпреди петнайсет години. Около него няма нищо съмнително до онзи момент и е напълно чист през времето след него.
Не споделя с тях, че са съученици и че вътрешното й чувство не приема подобна хипотеза. Защото когато други следователи прибягват до този довод, на нея й се повръща.
— Какво е тогава твоето обяснение за присъствието на Хънтър в цялата картина? — пита Търстън.
— Нямам представа. Може да е нещо прекалено лично. Според нощния администратор жена му била престояла в хотела без него.
— Мислиш, че става дума за любовен скандал?
— Не е изключено.
Погледът на Търстън е пълен със съмнение.
— Както и да е, всички сме единодушни по въпроса, че Мат Хънтър е в някакъв смисъл замесен, нали така?
Стейнбърг отрязва:
— Определено.
Йейтс кимва енергично. Лорън не помръдва.
— В настоящия момент — обажда се Търстън — разполагаме с повече от достатъчно за арест и повдигане на обвинение. Имаме обаждането, сбиването и така нататък. Не след дълго ще разполагаме с резултат от ДНК-анализ, който ще го свърже с убития.
Лорън се колебае. Ед Стейнбърг — не.
— Достатъчно е за арест.
— И предвид съдебното му минало, можем да разчитаме на отказ да бъде пуснат под гаранция. Ще го приберем на топло и подържим там известно време, нали, Ед?
— Обзалагам се, че така ще стане.
— Приберете го тогава — нарежда Джоан Търстън. — Тикнете го на бърза ръка обратно зад решетките.
Глава 34
Мат и Оливия са сами в гостната на Марша.
Преди девет години Мат е прекарал първата си нощ на свобода именно в нея. Бърни го докарва в собствения си дом. Марша е изключително любезна, но като обърне сега поглед назад, сигурно е хранела най-сериозни съмнения. Човек не живее в подобна къща, за да се забърква с хора като Мат. Дори да си сигурен, че е невинен, че просто е извадил лош късмет, пак не ти се ще да преплиташ живота си с такъв като неговия. Той е нещо като вирус, като носител на злото. Имаш малки деца. Естествено е да ги браниш от зловредни влияния. Иска ти се да вярваш, както вярва Ланс Банър, че стерилната атмосфера на квартала е в състояние да опази всичко живо в нея от проникването на подобни елементи.
Спомня си отколешното приятелче от колежа Дъф. Имаше време, когато Мат го мислеше за кораво копеле. Сега е на друго мнение. Сега може да го подкара с ритници оттук до Ню Йорк, без да спре за почивка. И това не е самохвалство. Тази мисъл не предизвиква у него чувство на гордост. Това е просто житейски факт. Приятелчетата, дето се мислят за корави — всичките дъфовци на този свят — просто нямат представа къде живеят.
Но колкото и да е закоравял Мат, той прекарва тази първа нощ в стаята на свободата облян в сълзи. И той не знае защо. В затвора не е плакал нито един път. Някои биха казали, че не е могъл да допусне проява на слабост в подобно ужасяващо място. И това отчасти е така. Може би такава е защитната реакция на организма, който сега отваря „предпазна клапа“, за да разреди напрежението, трупано в продължение на четири мъчителни години.
Но Мат не мисли същото.
Той подозира, че истинската причина е свързана по-скоро с недоверие и страх. Не може да свикне с мисълта, че е на свобода, че затворническият кошмар е вече минало. Всичко му прилича на жестока, безсърдечна шега. Това топло, уютно легло не може да бъде истинско. Всеки миг ще се появят те, за да го заключат за вечни времена.
Чувал е и е чел как следователи и терористи пречупват волята на разпитвани и заложници посредством инсцениране на разстрел. Това върши работа сигурно, но според Мат много по-ефикасен би бил тъкмо противоположният подход, който без съмнение ще смаже всекиго — да се инсценира освобождаване. Обличаш човека в цивилни дрехи, убеждаваш го, че всичко е уредено, казваш му „довиждане“, слагаш му превръзка на очите и след като го поразкараш насам-натам, сваляш превръзката, за да се види той на мястото, от което е тръгнал, да разбере, че става дума за дебелашка, жестока шега.