Точно в такова положение се чувства той сега.
Мат седи върху същия двоен матрак. Оливия стои с гръб към него. Главата й е сведена. Раменете обаче са все още изправени, все така горди. Обича тези рамене, линията на гърба й, тънките влакна на мускулите, еластичната й кожа.
Една част от него — може би по-голямата — иска да каже: „Дай да забравим. Не искам нищо да знам. Току-що каза, че ме обичаш. Току-що каза, че никого не си обичала така преди мене. Това е достатъчно“.
Когато пристигат, Кайра излиза да ги посрещне в предния двор. Тя изглежда загрижена. Мат си спомня деня, когато се нанася в стаята над гаража. Странни неща си спомня човек, когато е уплашен. Марша също придобива загрижен вид, когато вижда превръзката на Мат, както и неуверената му походка. Но тя го познава твърде добре, за да знае, че сега не е моментът за каквито и да било въпроси.
Оливия нарушава напрегнатото мълчание:
— Мога ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Спомена по телефона някакви снимки.
— Да.
— Мога ли да ги видя?
Той измъква мобилния телефон и го подава. Оливия го поема, без да докосне ръката му. Той наблюдава израза на лицето й. Съсредоточен е по един особен, до болка познат начин. Главата е леко наклонена встрани, както всеки път в момент на объркване.
— Нищо не разбирам — обажда се тя.
— Ти ли си това? — пита Мат. — Тази с перуката?
— Да. Но изобщо не беше така.
— Не беше как?
Погледът й остава прикован към дисплея. Натиска бутона и отново гледа целия клип. Поклаща глава.
— Каквото и да си мислиш за мен, никога не съм ти изневерявала. А мъжът, с когото се срещнах… Той също носеше перука. Така че би могъл да прилича на мъжа от първата снимка.
— Помислих си за това.
— Как се сети?
Мат й показва прозореца, сивото небе, пръстена върху ръката. Казва й за сушавия период и направените в офиса на Сингъл увеличения.
Оливия присяда до него на кревата. Толкова е красива.
— Значи си знаел.
— За кое?
— Дълбоко в сърцето си, независимо от видяното тук, ти си знаел, че не ти изневерявам. Че е невъзможно.
Ще му се да протегне ръце и да я прегърне. Вижда как се повдигат и отпускат гърдите й, как се мъчи да запази самообладание. Мат казва:
— Искам да ти задам два въпроса, преди да започнеш. Може ли?
Тя кимва.
— Бременна ли си наистина?
— Да. И преди да си задал втория: да, от теб.
— Тогава нищо друго не ме интересува. Ако не искаш да ми кажеш, недей. Няма значение. Можем да избягаме още в тази секунда — хич не ми пука.
Тя поклаща глава.
— Не мисля, че съм в състояние отново да бягам, Мат. — Гласът й издава безкрайна умора. — И ти не можеш да го сториш просто така. Ами Пол и Етан? Ами Марша?
Права е, разбира се. Той не знае какво да каже. Свива рамене и проговаря:
— Не искам нищо между нас да се променя.
— Нито пък аз. И ако имаше начин да се забрави всичко това, бих го използвала. Страх ме е, Мат. Никога през целия си живот не съм се страхувала толкова много.
Обръща се към него. Протяга ръце и сключва пръсти зад врата му. Навежда се и го целува. Целува го пламенно. Познава тази целувка. Това е прелюдия. Независимо от всичко случило се, тялото му мигом откликва — започва да пее. Целувката става по-жадна. Тя се прилепва към него.
Извръщат се малко и ребрата на Мат надават неистов писък. Ослепяваща болка пронизва страната му. Той се сгърчва. Тихият му стон прогонва мига. Оливия го отпуска. Свежда поглед.
— Всичко, което съм ти разказвала за себе си, бе лъжа.
Той не реагира. Не знае какво е очаквал да чуе — положително не и това — но седи в очакване.
— Не съм отрасла в Нортуейс, Вирджиния. Не съм завършила Университета на Вирджиния. Не съм завършила дори гимназия. Баща ми не е бил градският лекар — нямам представа кой е бил изобщо. Никога не съм имала гледачка на име Каси, нито пък с каквото и да било друго име. Всичко това е измислица.
Някаква кола завива отвън и фаровете й осветяват за момент стената. Мат седи на мястото си като вкаменен.