Някъде в къщата се разнася приглушен звук. Плач. Оливия се обръща нататък.
— Това е Етан — обяснява Мат.
— Често ли го прави?
— Да.
Те чакат. Къщата утихва отново.
— Един ден не се чувствах добре — продължава Оливия. Гласът й отново става далечен и монотонен. — Не че имат навика да ти дават почивни дни, но аз бях до такава степен замаяна, че едва се държах на крака, пък и едно повръщащо на сцената момиче надали допринася особено много за развитие на бизнеса. След като Клайд и Ема не бяха наоколо, аз се разбрах с мъжа на портала. Каза ми да вървя. И стигнах пеша до обора — така наричахме лагера с караваните. Бе към три следобед. Слънцето прежуря. Усещам как изпича кожата на врата ми. — Оливия се усмихва горестно. — И знаеш ли кое е странното в тази работа? Тя цялата е странна, но знаеш ли какво истински ме порази?
— Какво?
— Ролята на дребните неща. Тези, които променят всичко. Малките „ако“, които стават грамадни. Известни са ти може би по-добре. Ако си бе карал без спиране до Бодоин. Ако Дъф не бе разлял онази бира. Ясно ти е.
— Така е.
— И тук става същото. Ако не ми беше станало лошо. Ако си бях танцувала като всеки друг ден. Макар че в дадения случай различните хора да имат различно мнение, все пак тези „ако“ спасиха живота ми.
Тя застава край вратата. Гледа бравата така, сякаш й се ще да отвори и да побегне накъдето й видят очите.
Мат се обажда:
— Какво стана, когато се прибра в обора?
— Бе пусто. Момичетата са в клуба или в града. Обикновено приключваме в три заранта и спим до пладне. В обора е така потискащо, че гледаме да се изнесем колкото може по-рано. Така че когато пристигам, там цари пълна тишина. Отварям вратата на моята каравана и първото нещо, което забелязвам, е кръв по пода.
Мат я наблюдава с втренчен поглед. Дишането й е станало по-дълбоко, но изразът на лицето остава напълно неутрален.
— Извиках. Тъпо от моя страна. Може би е трябвало да изпищя и побягна. Кой знае? Още едно „ако“, както виждаш. Оглеждам се наоколо. Караваната има две помещения, но те се намират едно след друго, така че най-напред влизам в онова, където спим и трите. Моето легло е долното. Кими е над мене. Това на Касандра, новата, е прилепено към отсрещната стена. Кими е голяма чистница. Непрекъснато ни гълчи, задето не шетаме. Животът на всички ни е свинщина, все повтаря тя, но това не означава, че трябва да се валяме в лайна.
Както и да е. Всичко наоколо е потрошено. Чекмеджетата са измъкнати и разбити. Навсякъде се виждат пръснати дрехи. А отвъд, край леглото на Касандра, накъдето води кървава следа, забелязвам два крака. Скачам нататък и застивам на място.
Оливия го поглежда право в очите.
— Касандра е мъртва. Няма нужда да проверявам пулса й. Тялото е извърнато на една страна. Почти в ембрионално положение. И двете очи гледат широко отворени в стената. Лицето е подуто и червено. По ръцете личат изгаряния от цигара. Вързани са зад гърба с лепяща лента. Не трябва да забравяш, Мат: аз бях осемнайсетгодишна. Може да изглеждам по-възрастна или да се усещам по-възрастна. Може да разполагам с прекалено много житейски опит. Но помисли само: стоя аз там и съзерцавам тяло на мъртвец. Вцепенила съм се. Не мога да се отместя. Дори когато дочувам звуци откъм второто помещение, когато долавям писъка на Ема: „Клайд, недей!“.
Тя млъква, затваря очи, изпуска тиха въздишка.
— Извръщам се тъкмо навреме, за да видя приближаващия юмрук. Няма кога да реагирам. Клайд не прави никакъв опит да намали силата на удара. Кокалчетата на ръката се врязват плътно в носа ми. Всъщност по-скоро чувам, отколкото усещам съприкосновението. Главата ми отскача назад. Падам възнак върху трупа на Касандра. Това е може би най-ужасното в цялата картина. Падането върху нейното мъртво тяло. Кожата й лепне. Опитвам да се прехвърля през нея. В устата ми се стича кръв.
Оливия млъква, преглъща и се мъчи да си поеме въздух. Мат никога не се е чувствал така безпомощен. Не помръдва, не промълвява дума. Чака тя да се съвземе.
— Клайд се надвесва над мене. Лицето му… Обикновено там се кипри една усмивка. Виждала съм го много пъти да зашлевява Ема Лемей циганската. Зная, че това ти звучи странно. Защо не сме реагирали? Защо не сме предприели нещо? Само че неговите побои не бяха кой знае какво за нас. Те си бяха нещо нормално. Това трябва да разбереш. Никоя от нас не бе виждала друго.