Мат кимва. Колкото и шантаво да звучи, той разбира този начин на мислене. Характерен е за затвора. Не че там се вършат отвратителни неща. Отвратителното там е норма на поведение.
— Както и да е — продължава Оливия, — усмивчицата я няма. Ако си мислиш, че гърмящата змия е опасна, значи не познаваш Клайд Рангор. Но сега, надвесен над мен, той изглежда подивял от страх. Дишането му е тежко. По ризата има кървави петна. Зад гърба му — и това е гледка, която няма да забравя никога — стои Ема с наведена глава. Лежа аз на пода, потънала в кръв, и гледам покрай мръсния психар към нея — другата жертва. Истинската жертва, бих добавила на това място.
— Къде е лентата? — пита ме Клайд.
Нямам представа за какво говори. Ритва ме с все сила по глезена. Аз вия от болка. Клайд започва да крещи:
— Мене ли си решила да разиграваш ма, кучко? Казвай къде е?
Мъча се да изпълзя назад, но се тиквам в ъгъла. Клайд рита тялото на Касандра встрани и ме следва. Заклещена съм. Долавям гласеца на Ема, мек като на агне: „Недей, Клайд! Моля те!“. Без да отделя поглед от мен, той удря назад с все сила. Опакото на ръката му разцепва бузата на Ема. Тя се катурва вън от полезрението ми. Но това е достатъчно. Мигновеното раздвояване на вниманието ми дава възможност да реагирам. С все сила нанасям удар с крак право под капачката на едното му коляно. Кракът му се огъва. Скачам права и се претъркулвам през леглото. Имам нещо съвсем определено наум. Кими крие пистолет. Това не ми харесва, но ако се приеме, че през моята глава е минало какво ли не, то през нейната е умножено по две. Така че си е постоянно въоръжена. Има два пистолета. В ботуша носи малък револвер калибър 22. Даже и на сцената. А тук, под дюшека, държи още един.
Оливия спира и се усмихва.
— Какво? — пита Мат.
— Също като тебе.
— Какво имаш предвид?
— Да не мислиш, че не знам за пистолета?
Той го е забравил съвсем. Бърка зад колана на панталона. В болницата му го бяха свалили. Оливия спокойно отваря чантичката си.
— Ето го. — Тя му подава оръжието. — Не исках полицията да го намери.
— Благодаря — казва Мат глупаво. Поглежда оръжието и го блъсва настрани.
— За какво го държиш? — пита Оливия.
— Нямам представа.
— Мисля, че и Кими знаеше също толкова. Но той бе там. И когато Клайд полита към пода, аз се хвърлям да го докопам. Не разполагам с много време. Ритникът не е извадил Клайд от строя. Дал ми е само няколко секунди отсрочка. Бъркам под дюшека. Чувам вика му: „Курво побъркана! Сега ще те пречукам!“. Не храня грам съмнение, че ще го стори. Видяла съм вече Касандра. Видяла съм лицето му. Пипне ли ме, преди да съм се добрала до пистолета — край с мене.
Оливия гледа сега в пространството, а ръката й е вдигната, сякаш рови за пистолета.
— Ръката ми е под матрака. Имам усещането, че диханието му лъха във врата ми. Но не мога да напипам оръжието. Клайд ме грабва за косите. Започва да тегли, но в този миг усещам хладината на метала. Драскам с пръсти по ръкохватката, а той дърпа назад. Пистолетът се показва. Клайд го вижда. Не съм го хванала както трябва. Обгърнала съм ръкохватката с показалеца и палеца. Мъча се да провра показалеца пред спусъка. Но Клайд е отгоре ми. Хваща ме за китката. Опитвам се да се измъкна. Той е много силен, но аз не се предавам. Стискам пистолета. И тогава той забива палец в кожата ми. Клайд имаше дълги остри нокти. Виждаш ли това?
Оливия стисва юмрук и го извива нагоре, за да покаже малък кръстовиден белег върху вътрешната страна на китката си. Мат го е виждал и по-рано. Преди цяла вечност тя му е казала, че е от падане по време на езда.
— Това ми е спомен от Клайд Рангор. Забива нокътя си с такава сила, че ми пуска кръв. Изтървавам пистолета. Той продължава да скубе косите ми. Събаря ме върху леглото и скача отгоре ми. Сграбчва ме за шията и започва да стиска. И се разплаква. Това си спомням. Клайд ме души до смърт и плаче. Не че му е мъчно, или нещо подобно. Той е уплашен. Души ме, но продължавам да чувам молбите му: „Къде е? Само ми кажи… моля те…“.
Оливия нежно притиска към шията собствената си ръка.
— Аз се мятам като бясна. Ритам, блъскам напосоки, но усещам как силите ме напускат. Ударите ми попадат в празно пространство. Усещам палците му върху гръкляна си. Умирам. И в този миг чувам изстрел.