Какъвто и да е случаят, няма от какво да се опасява. Ако потропа на вратата, ще се наложи да го отпрати. Това е негово право. Не могат да арестуват пострадал заради това, че не е подал своевременно оплакване.
— Мат…
Той се обръща към Оливия.
— Каза, че не те са те открили, а ти тях.
— Така е.
— Не разбирам…
— Това е най-трудната част.
Той си мисли, надява се, че тя се шегува. Опитва се да разсъждава, да систематизира или чисто и просто да блокира съзнанието.
— Аз съм изрекла много лъжи — обажда се тя. — Но тази, последната, е най-страшна.
Мат стои прав до прозореца.
— Превърнах се в Оливия Мъри. Вече знаеш това. Кандис Потър умря за мене. Само че… съществува една част от нея, от която в никакъв случай не мога да се откажа.
Млъква.
— Коя е тя? — пита тихо Мат.
— На петнайсет забременях.
Той затваря очи.
— Толкова се уплаших, че го скривах, докато стана прекалено късно. Изтекоха ми водите и мащехата ме заведе на доктор. Накараха ме да подпиша куп документи. Платени бяха пари. Не знам колко, не видях — докторът ме упои. Родила съм. Когато идвам на себе си… — Гласът й секва. Тя сякаш се отърсва от цялата история, и добавя: — Даже не знам момче ли е или момиче.
Мат не отделя поглед от колата на Ланс. Усеща сякаш нещо го пробожда в сърцето.
— Ами бащата?
— Измете се в секундата, когато научи за бременността. Съкруши ме. Загина след няколко години при автомобилна катастрофа.
— И ти не знаеш какво е станало с това дете?
— Нямам ни най-малка представа. В много отношения така бе по-добре за мене. Дори да исках да сторя нещо, нямаше как. С оглед на цялото ми положение. Но това не означава, че не ми пука. Или че не ме интересува съдбата й.
Настъпва миг тягостно мълчание. Мат обръща лице към жена си.
— Каза „съдбата й“.
Оливия не отговаря.
— От колко време знаеш, че е момиче?
— От няколко дни.
— Как разбра?
Оливия измъква втори лист хартия.
— Известно ли ти е нещо относно организациите за подпомагане на осиновени?
— Не.
— Това са структури, които помагат на осиновени деца да откриват своите биологически родители и обратно. Аз непрекъснато се интересувам от подобни проучвания. Макар никога да не съм разчитала на положителен резултат. Кандис Потър е мъртва. Дори да прояви интерес към нея биологическата й дъщеря, щом научи това обстоятелство, ще забрави цялата история. Освен всичко друго не мога и да изляза наяве. Заради споразумението с Ема. Моето дете би имало само неприятности, ако все пак успее да ме открие.
— Но ти не спираш да се интересуваш.
— Нито за секунда.
— Колко често?
— Има ли значение, Мат?
— Май не.
— Значи не разбираш защо го правя?
— Напротив, разбирам — отвръща той, макар да не е убеден в правдивостта на думите си. — Но какво се случи?
Оливия му подава хартията.
— Намерих тази обява.
Хартията е намачкана. Явно е разгръщана и сгъвана много пъти. Датата е отпреди четири седмици. Обявата е следната:
„Случаят е спешен и изисква абсолютна дискретност.
Дъщеря ни е осиновена преди осемнайсет години в кабинета на доктор Ерик Текеста в Моиридиън, Айдахо, на 12 февруари. Името на майката е Кандис Потър, покойница. Не разполагаме с информация относно бащата.
Дъщеря ни е сериозно болна. Нуждае се от бъбрек на кръвен роднина за трансплантиране. Ако сте кръвен роднина на Кандис Потър, моля свържете се с нас на…“
Мат чете и препрочита текста.
— Трябваше да направя нещо — проговаря Оливия.
Той кимва безмълвно.
— Изпратих имейл до родителите. Първоначално се представих като стара приятелка на Кандис Потър, но те не пожелаха да ми дадат никаква информация. Не знаех какво да сторя. Свързах се отново и заявих, че съм кръвен роднина. И тогава всичко тръгна накриво.
— Защо? Какво стана?
— Не знам… Родителите започнаха нещо да шикалкавят. Уговорихме лична среща. Определихме време и място.
— В Нюарк ли?
— Да. Даже ми резервираха стая. Трябваше да се регистрирам и да чакам обаждането им. Така и сторих. Най-накрая звъни някакъв мъж и ми казва да отида в стая номер 508. Когато се явявам там, онзи иска да провери съдържанието на чантата ми. Сигурно тогава е взел телефона. Сетне ме кара да се преоблека в банята, да си сложа друга рокля и перука. Не разбирах защо става всичко това, но той обясни, че ще ходим другаде и не искал някой случайно да разпознае било мене, било него. Толкова бях шашната, че даже не чувах какво ми говори. Той също си сложи перука. Черна. Когато излизах от банята, каза да седна на кревата. Тръгна към мене, точно както си видял на клипа. Когато ме доближи, каза, че знае коя съм. Ако искам да спася живота на дъщеря си, трябва да преведа пари в сметката му.