— Направи ли го?
— Да.
— Колко?
— Петдесет хиляди долара.
Той кимва, като се мъчи да изглежда спокоен. Всичките им пари.
— И после?
— Каза ми, че ще иска още. Още петдесет хиляди. Отговорих, че нямам толкова. Започва разправия. Накрая му заявих, че ще получи парите, след като видя дъщеря си.
Мат гледа встрани.
— Какво има? — пита го тя.
— Не се ли усъмни в този момент?
— В какво?
— Че става дума за някаква измама.
— Разбира се — отвръща Оливия. — Чела съм за онези мошеници, които лъжат, че се занимават с издирване на безследно изчезнали военнослужещи във Виетнам. Доят пари от близките, за да продължават уж търсенето. А близките, поради огромното си желание да открият синове, внуци или племенници, плащат, та се късат, без през ум да им мине, че става дума за шашма.
— Тогава?
— Кандис Потър е мъртва. Кому е притрябвало да търси пари от покойница?
— Може би някой се е досетил, че си жива.
— По кой начин?
— Де да знам. Може Ема Лемей да се е изпуснала някъде.
— Да кажем, че е така. И какво от това? Никой не знае нищо, Мат. Единствената жива душа, с която споделих, бе приятелката ми Кими във Вегас, но дори тя не разполага с подробна информация — рождена дата, града в Айдахо, името на оня доктор. Дори аз не го помнех, преди да го видя отпечатано. Единствените хора, които биха могли да знаят всичко това, са дъщеря ми и нейните осиновители. И дори това да е някакъв вид мошеническа операция — това с перуката и всичко останало — аз нямам друг избор, освен да им играя по свирката. По някакъв начин тук е замесена моята дъщеря. Нима не разбираш, Мат?
— Разбирам го — отвръща той. Разбира още, че логиката й малко понакуцва, но не е сега моментът да се обсъжда това. — И какво става нататък?
— Настоявах да видя дъщеря си. Той насрочи среща. Там трябва да занеса остатъка от парите.
— Кога?
— Утре в полунощ.
— Къде.
— В Рино.
— Невада?
— Да.
Отново Невада.
— Известен ли ти е мъж на име Макс Дароу?
Тя мълчи.
— Оливия?
— Той е мъжът с черната перука. Оня, с когото се срещнах. Знам го още от онова време. От Вегас. Постоянно висеше в бара.
Мат не знае какво да мисли по този въпрос.
— Къде в Рино?
— Адресът е 488 Сентър Лейн Драйв. Имам самолетен билет. Дароу каза да не споделям с никого. Ако не се явя… не знам, Мат. Казаха, че ще й сторят нещо лошо. — Очите й отново овлажняват. — Нямам представа какво става. Не знам дали е болна, или са я отвлекли, или дали — и това си мисля — самата тя не е замесена по някакъв начин. Но е жива, истинска, и аз трябва да отида при нея.
Мат се мъчи да осмисли всичко научено, обаче му е трудно. Звъни мобилният телефон. Той понечва инстинктивно да го включи, но в същия миг се сеща нещо. По това време най-вероятно е Сингъл. Може би е изпаднала в беда и търси помощ. Поглежда дисплея. Обажда се непознат абонат. Може би номерът е на полицейския участък.
— Ало…
— Мат?
Той смръщва вежди. Гласът е сякаш на Средкриз.
— Ти ли си, Айк?
— Мат, току-що разговарях със Сингъл.
— Какво?
— На път съм към окръжната прокуратура — казва онзи. — Искат да я разпитат.
— Тя ли се обади?
— Да, но ми се струва, че по-скоро е искала да говори с тебе.
— Какви ги приказваш?
— Иска да те предупреди.
— За какво?
— Записал съм си го. Дръж така. Значи… Първо, питал си я за някой си Макс Дароу. Убит е. Намерили са го застрелян в Нюарк.
Мат поглежда Оливия.
Тя пита:
— Какво има?
Средкриз продължава:
— Но има и по-лошо: Чарлс Тали е също мъртъв. Намерили са трупа му в хотел „Хауърд Джонсън“. Намерили също окървавен бронзов бокс. В момента провеждат ДНК-анализ. А в рамките на час ще разполагат със снимките от твоя мобилен телефон.