А сега не може да реши дали трябва да съжалява за това, или не.
Спомня си разговора с Лорън Мюз от вчера. Тя го разпитва за младите години на Мат Хънтър. Забелязал ли е Ланс някакви ранни симптоми за ненормално поведение? Отговорът е доста категорично не. Хънтър бе мек човек. Спомня си го да плаче, когато изпуска пас при един решаващ мач в Младшата лига. Баща му го утешава, а Ланс се забавлява от вида на това голямо бебе. Но — и това може би е обратната страна от проучванията на Лорън Мюз относно ранната симптоматика — мъжете наистина се променят. Не всичко е решено до петата година или колкото там смята Лорън.
Уловката се състои в това, че промяната е винаги — ама винаги! — към по-лошо.
Ако откриеш някой млад психопат, той няма да се преобрази и да стане възрастен послушко. Никога. От друга страна, има цял куп момчета, прекрасни момчета, които растат с уважение към истински ценности, качествени момчета, които намират насилието за отвратително, почитат закона и обичат ближния, сърдечни момчета, които винаги гледат да застават откъм справедливата страна, но въпреки всичко това вършат невероятно противни неща.
Кой ще обясни защо? Понякога става дума — както в случая на Мат — просто за лош късмет. Но нали във всичко е така, навсякъде главна роля играе късметът? Възпитание, генетика, житейски опит и условия, каквото ти дойде наум — всичко е от лукаваго. Мат Хънтър попада на лошо място в неподходящо време. Това вече е без значение. Личи от погледа му. Вижда се в начина, по който се движи, в отрано посивелите коси, в навика му да премигва, в скованата усмивка.
Злото неуморно преследва определени хора. Лепва се за тях и цял живот не им дава мира.
Както и да звучи това, не искаш такива хора наоколо.
Ланс чука по вратата на Марша Хънтър. Двамата униформени застават отстрани и крачка назад. Слънцето е започнало да изгрява. Ослушват се за някакъв шум отвътре.
Нищо.
Забелязва звънеца. Марша, той знае добре това, има две малки деца. Ако Мат е вътре, би било жалко да ги будят по такъв груб начин, но това не може да се избегне. Натиска звънеца.
Пак нищо.
Просто за всеки случай проверява дали вратата не е оставена отключена. Не е.
Полицаят отдясно предлага:
— Да я избия?
— Още не. Не сме сигурни, че е вътре.
Звъни отново и държи бутона натиснат, докато се чуе трети звън.
— Инспекторе — обажда се вторият полицай.
— Ще почакаме още малко — отвръща Ланс.
Във фоайето светва. Ланс се мъчи да види нещо през матовото стъкло, но това е невъзможно. Стреми се поне да установи признаци за някакво движение.
— Кой е?
Женският глас е напрегнат, което е напълно обяснимо предвид обстоятелствата.
— Инспектор Ланс Банър от полицията в Ливингстън. Отворете, моля.
— Кой?
— Инспектор Ланс Банър от полицията в Ливингстън. Отворете, моля.
— Един момент.
Те чакат. Ланс продължава да се взира през матираното стъкло. Сега успява да различи мъглява фигура, която приближава вратата. Марша Хънтър най-вероятно, решава той. Стъпките й са също така напрегнати, какъвто е и гласът. Чува шум от дръпнато резе, после дрънчене на верига и след това вратата се отваря.
Марша Хънтър е пристегнала здраво хавлия около кръста си. Хавлията е мъхната и стара. Има вид на мъжка. Ланс си мисли, да не би да е на покойния съпруг. Косата й е разчорлена. Няма грим, естествено, и макар Ланс винаги да я е намирал привлекателна, би спечелила, ако имаше малко.
Поглежда го, после двамината отстрани, после пак него.
— Какво искате по това време?
— Търсим Мат Хънтър.
Тя присвива очи.
— Аз ви познавам.
Ланс мълчи.
— Вие бяхте треньор на сина ми миналата година. И вие имате момче на възрастта на Пол.
— Точно така, мадам.
— Не съм ви мадам — отвръща остро тя. — Името ми е Марша Хънтър.
— Знам.
— Ние сме съседи. — Марша отново отправя строг поглед към униформените, преди да го върне върху Ланс. — Знаете много добре, че живея сама с две малки деца и въпреки това ни будите рано-рано, като някакви рамбовци.
— Крайно ни е необходимо да говорим с Мат Хънтър.
— Мами…
Ланс познава момченцето, което слиза по стълбите. Марша хвърля злобен поглед към Ланс, преди да се обърне към сина си.