- Казвам се Адисън, макар че никой друг на света не го знае... освен теб сега. Ако си там, при изгубените деца на Джон Лебоу, искам да знаеш, че в различен смисъл аз също бях изгубено дете и все още се чувствам изгубен, макар вече да не съм дете.
Не последва отговор.
- Не възнамерявам да ти причиня зло. Ако имах намерение да ти навредя, щях да натисна трите скрити лоста и да те измъкна оттам на мига. Само искам да ти помогна, ако мога. Може би си мислиш, че не се нуждаеш от помощ. Понякога аз също мисля така. Но не си права. Всички се нуждаем от помощ.
На картината вечнозелени вейки бяха обвити около колоните, ограждащи входа на библиотеката, а на всяка от четирите високи бронзови врати бяха окачени венци с огромни червени панделки. Върху покритата като с бяло одеяло улица валеше сняг и светът изглеждаше по-съвършен, отколкото вероятно е бил от 1905 година насам.
- Ако не желаеш да говориш с мен, никога повече няма да те безпокоя. Твърде много обичам библиотеката, за да се откажа от нея, така че понякога ще я посещавам нощем, но няма да те търся. Помисли си. Ако ти се говори с мен, през следващия половин час ще съм в главната читалня - там, където успя да се изплъзнеш от своя преследвач. Ще бъда при секцията с Чарлс Дикенс.
Вече знаех, че е дръзка и бърза, че не е мишчица по душа. Ала дори мишка, свряна в дупката си, подушила котка и подушена от нея през тънката ламперия от черешово дърво, не би могла да е по-тиха от това момиче.
11
Всяка пътека в главната читалня разполагаше с отделен електрически ключ, така че включих осветлението само при секцията с Чарлс Дикенс. Високо поставените лампи с месинговия им обков обляха с лъчиста светлина карамеления на цвят мраморен под.
Свалих крушката от една лампа и стоях толкова близо до указаното място, колкото ми позволяваше куражът - книгите осветени, а аз в сянката. Ако момичето дойдеше, нямаше да й покажа лицето си нито преднамерено, нито случайно. Бе възможно очите ми под качулката да проблеснат с отразена светлина, но тя нямаше да може да види цвета или пък онази им характеристика, която пораждаше у хората потребността да ме унищожат.
Ако тя дойдеше и за известно време успеехме да разговаряме като равни, а после тя внезапно и интуитивно проумееше моята природа и се извърнеше и побегнеше от мен, нямаше да я преследвам, напротив. Щях да се надявам, след като ужасът й премине, да осъзнае, че не й мисля злото и че разбирам нейната антипатия.
Вероятно за да бъде човек мой приятел, трябваше да е като мен - един от криещите се. Сигурно не бе възможно за обикновен човек да понесе създание като мен. Но винаги бях хранил надеждата, че сред милионите жители на Земята може да има неколцина, които да съберат кураж да ме опознаят такъв, какъвто съм, и да имат достатъчно сила, за да извървят част от живота си с мен. Момичето, самото то загадъчно, бе първият човек от много дълго време, който според мен би могъл да притежава това качество.
Тъкмо когато вече си мислех, че няма да дойде, тя се появи в далечния край на пътеката и навлезе под светлината на последната лампа. Застана там със сребристите си обувки, черни джинси и пуловер и черно кожено яке, широко разкрачена, с ръце на хълбоците. Изглеждаше като излязла от комиксите, които някога толкова много харесвах. Говоря за комиксите, в които всички герои - и добри, и лоши, са самоуверени, горди, корави и решителни. Стоят с изпъчени гърди и дръпнати назад рамене, с вдигната глава и героична осанка, с коса, развяна дори в сцените, в които няма вятър, просто защото така изглеждат по-впечатляващи. То се знае, в библиотеката нямаше вятър и косата на момичето не беше развяна, но беше дълга, тъмна и буйна, та изглеждаше, сякаш се вееше.
Не си падам особено по супергероите и суперзлодеите в комиксите, защото, може би с изключение на Батман, драматичните им пози отразяват високото им самомнение. Имат се за много велики - независимо дали спасяват света, или го разрушават. Съвсем в духа на фантазиите за върховна власт. Момичето изглеждаше като излязло от комикс, ала усещах, че позата й не отразява начина, по който възприема себе си.
А може би се заблуждавах. Самотата е благодатна почва за самозалъгване.
След като ме разгледа от разстояние, тя свали ръце от хълбоците си и тръгна към мен нито предпазливо, нито дръзко, а с естествената грация, която бе демонстрирала по-рано.
Когато попадна под светлината, хвърляна върху книгите на Дикенс, й казах:
- Моля те, спри там.
Тя се подчини. Деляха ни не повече от четири метра, но демонтираната от мен крушка и качулката ми й спестяваха шока от външността ми.