- Хората правят такива красиви неща...
- Някои хора.
Когато тя отново насочи вниманието си към мен, попита:
- Как се сети да ме откриеш там, при децата на Лебоу?
- Видях те да излизаш от читалнята, докато той те търсеше на улицата. Хрумна ми, че си изучавала плановете в архива в сутерена. Същото направих и аз.
- Защо си ги изучавал? - поинтересува се тя.
- Предполагах, че и скелетът на конструкцията ще е също тъй красив като завършената сграда. И така се оказа. А ти защо си ги изучавала?
Тя се поколеба дали да ми отговори.
- Обичам да опознавам места. Из целия град. По-добре, отколкото някой друг ги познава. Хората са изгубили историята си, причините и същината на нещата. Знаят толкова малко за местата, където живеят.
- Не си тук всяка нощ. Иначе бих те видял досега.
- Въобще не живея тук. Идвам понякога.
- А къде живееш?
- Тук и там. Навсякъде. Обичам да обикалям.
Не беше лесно да я видя зад дръзкия й грим, но реших, че под него трябва да е прелестна.
- Кой е онзи, който те гонеше?
- Райън Телфорд. Той е кураторът на редките колекции от книги и предмети на изкуството в библиотеката.
- Да не те е помислил за крадец или вандал?
- Не. Просто беше изненадан да ме види.
- И за мен не знаят, че идвам тук.
- Имам предвид, че беше изненадан да види точно мен. Познава ме от... друго място и време.
- Откъде, откога? - попитах.
- Не е важно. Тогава искаше да ме изнасили и за малко да успее. Искаше да ме изнасили и тази вечер. Макар че използва по-груба дума за това.
Налегна ме тъга.
- Не знам какво да кажа.
- Че кой ли знае?
- На колко години си? - попитах.
- Има ли значение?
- Май че не.
- На осемнайсет - отвърна тя.
- Мислех те за не по-голяма от шестнайсет, дори и от тринайсет сега, когато те видях отблизо.
- Имам момчешка фигура.
- А, не...
- А, да - настоя тя. - Момчешка е по начина, по който много от младите момичета напомнят на момчета. Защо криеш лицето си?
Бях изненадан, че чак сега ми задава този въпрос.
- Не искам да те подплаша.
- Не държа на външността.
- Не става дума само за външността.
- А за какво тогава?
- Когато ме видят, хората са отвратени, шокирани. Намразват ме веднага, или поне така си мислят, и после... ами, става лошо.
- Да не си изгорен или нещо такова?
- Де да беше само това - отвърнах. - Веднъж двама се опитаха да ме подпалят, но вече бях... вече бях какъвто съм.
- Тук не е студено. Така че и ръкавиците ли носиш по същата причина?
- Да.
Тя сви рамене.
- На мен ми приличат на ръце.
- Такива са, но... подсказват за останалото от мен.
- С тази качулка приличаш на самата смърт.
- Приличам, но не съм.
- Ако не искаш да те виждам, няма да се опитвам - увери ме тя. - Можеш да разчиташ на мен.
- И аз си мисля, че мога.
- Можеш. Но аз също си имам правило.
- Какво правило?
- Не бива да ме докосваш. Дори и съвсем бегло. И най-вече никакъв допир кожа до кожа. Никога. Дори не и с ръкавица до якето ми. Никой не може да ме пипа. Няма да го позволя.
- Добре.
- Много бързо се съгласи...
- Не те лъжа. Ако те докосна, ти ще смъкнеш качулката от главата ми. Или пък ако ти направиш първия ход и дръпнеш качулката ми, тогава аз ще те докосна. Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности. - Отново се усмихнах с невидима усмивка. - Създадени сме един за друг.
13
На осемгодишна възраст, без никаква идея за това къде отивам, пристигнах в града една неделна вечер върху осемнайсетколесен камион с ремарке, превозващ тежки индустриални машини, прикрепени с вериги и завити с платнища. Под платнищата имаше празнини, където момче с моите размери можеше да се скрие. Бях се качил на ремаркето малко преди здрачаване, докато шофьорът вечеряше в крайпътната кафетерия до паркинга за камиони.
Два дни по-рано бях останал без нищо за ядене. Майка ми ме беше изпратила с раница, пълна с храна, която допълвах с ябълки от неохранявани градини. Макар до този момент основно да се бях гледал сам и повече да бях раснал из гората, отколкото в малката ни къща, нямах познания кои неща стават за ядене в дивата природа.
След цял ден глад в неделя рано сутринта поех през рехава борова гора с торфена почва. Местността бе твърде равнинна, а храсти растяха нарядко, затова не се чувствах защитен. През повечето време нямах къде да се скрия, освен зад дървета, чиито корони бяха високо горе, а и стволовете им не бяха особено дебели. Имах усещането, че съм в сън и се намирам в голям манастирски двор с безразборно издигнати в него колони. Между разпръснатите дървета не се виждаше надалеч по права линия. Хоризонталното ми движение сред тази вертикална архитектура обаче не можеше да остане незабелязано, ако някой минеше наблизо.