И така, д-р Хикс беше толериран в качеството си на полезен, макар и леко досаден член на Съвета, преди всичко защото му беше позволено (по щат) да изрича някои гадни неща, които всъщност много би им се искало да кажат и на другите магьосници. А човек с козя брадичка, пръстен с череп, зловещ жезъл и черна роба се предполагаше да разпространява малко зло наоколо, макар че университетският устав беше преквалифицирал стандартите за допустимо зло в случая на неудобства от типа на вързани помежду си връзки на обувки или кратък пристъп на сърбеж в слабините. Това не беше най-доброто възможно уреждане на нещата, но пък беше в най-добрата традиция на Н.У.: Хикс кротичко заемаше ниша, в която иначе би могъл да се намести някой, който наистина да си пада по оная работа с разкапващите се трупове и олющените черепи. Вярно, че той постоянно пробутваше на колегите си магьосници безплатни билети за най-разнообразни аматьорски театрални постановки, към участието в които беше пристрастен, обаче, в крайна сметка, като се тегли чертата, всички бяха съгласни, че това все пак е по-добре от олющените черепи.
Според Хикс тази навалица изобщо не беше за изпускане. Не само че имаше изобилие от връзки за обувки, които да оплете майсторски, но имаше и ужасно много джобове. Той винаги си носеше по няколко диплянки за най-новата постановка в робата си[24], а то не беше да е джебчийство, тъкмо напротив даже. Така че той ги пъхаше във всеки джоб, в който можеше.
Този ден беше пълна мистерия за Лут и си оставаше мистерия и ставаше все по-мистериозен с всяка изминала минута. В далечината изсвири свирка и някъде там в тази движеща се, блъскаща се, мачкаща се и в повечето случаи пиеща бира гмеж очевидно се играеше мач. Налагаше се да се довери на думата на Трев по въпроса. Отнякъде се разнасяше „Ееее” и „Уууу” и в отговор тълпата напираше и се лашкаше. Трев и аверите му, наричащи себе си, доколкото можа да чуе в глъчката Лут, Мътноизворската Мека Китка, се възползваха от всяко временно отворило се пространство и се придвижваха все по-близо и по-близо към тайнствената игра, отстоявайки спечеления терен, когато натискът беше насрещен и здраво блъскайки, когато беше попътен. Натискаш, задържаш, блъскаш... и нещо във всичко това отекваше в Лут. Просмукваше се през ходилата и дланите му и с измамен финес се плъзваше право в мозъка му, сгрявайки го, изключвайки в него самия него и правейки го само пулсираща част от живото и трептящо нещо около него.
Скандирането дойде и отмина. Беше започнало някъде от другия край на играта и каквото и да е било отначало, сега беше само четири срички рев, от стотици гърла и множество галони бира. Като отмина, отнесе със себе си и стоплящото чувство на съпринадлежност и остави празнота.
Лут погледна Трев в очите.
- И на тебе ли ти се случи? - забеляза Трев - Бързо стана бре.
- Това беше... - започна Лут.
- Зная. Не се приказва за туй, - прекъсна го с равен глас Трев.
- Но то ми проговори без...
- Не се приказва за туй, ясно? Не и за такива работи. Скив! Избутаха ги. Отваря ни се място! Натискай!
А Лут беше добър в натискането... много добър. Под неотвратимия му натиск хората биваха отместени или полека изтикани от пътя му с дращещи отчаяно по паважа подковани обувки, докато собствениците им, поради липса на друг избор, се въртяха и приплъзваха покрай Лут и Трев и изоставаха зад тях, донякъде зашеметени, объркани и гневни.
Точно сега, обаче, някой трескаво задърпа Лут за колана.
- Стига натискал! - изкрещя Трев - Че другите останаха назад!
- Фактически в момента напредъкът ми е възпрепятстван от сергия за пити с грах и шкембе-чорба. Старая се колкото мога, Господин Трев, но тя доста ме забавя, - заоправдава се през рамо Лут, - и Госпожица Гленда също. Здравейте, Госпожице Гленда.
Трев се оглеждаше зад гърба си. Там отзад се беше развихрил бой и се чуваше бойният вик на Анди. Обикновено покрай Анди все се намираше някой бой, а ако не се намираше, той започваше някой. Но нямаше как да не харесваш Анди, защото... ами просто няма как. Той... чакай, Гленда значи е отпред? Но това не значи ли, че и тя е тук?
Малко по-напред настана суматоха и един леко продълговат предмет обвит във вече оръфан плат се издигна във въздуха и пак падна посред радостните възгласи и освиркванията на тълпата. Трев досега е бил на предните редици на много мачове. Не беше някаква голяма работа. Топката той вече я беше виждал десетки пъти. Но колко ли време Лут е бутал пред себе си шкембеджийската сергия все едно рине сняг? Леле, помисли си Трев, на това му се вика играч! Как ли го прави? Та той изглежда сякаш умира от глад!