За съжаление точно в този момент обектът на Иринините надежди реши да замине за чужбина, естествено — със законната си съпруга, която, колкото и странно да звучи, също се оказа бременна, и то, за разлика от Ирина, не за пръв път. Въпросът в чия полза да вземе решение измъчва любовника й точно две минути и половина, след което тя остана сама, но с великолепен апартамент и доста голям корем, без образование и професия, без сигурен източник на доходи, но пък с дивна перспектива пред себе си — пелени, безсънни нощи, детски болести и безпаричие.
И точно тогава тя се сети за смешния нелеп Артьомчик, който от памтивека я обичаше толкова трогателно. Понякога, още от времето, когато той беше на деветнайсет, а тя — на двайсет и седем, Ирина му даряваше своето любвеобилно тяло във вид на огризки от господарската трапеза, но Резников й беше благодарен и за това. И в онзи момент не беше нужно да го придумва, той разбра всичко от половин дума.
— Разбира се, Ира, ще се оженим и детето ще се води мое. Ще се постарая да му създам добри условия. И на тебе естествено.
Оттогава минаха четиринайсет години. И Ирина нито за миг не съжали за направената стъпка. Сега, когато беше на четирийсет и пет и нейният четиринайсетгодишен син учеше в частен колеж в Англия, а съпругът й въртеше луди пари, тя с благодарност си мислеше за мъжа, който я изостави. С него щеше да бъде същото от гледна точка на благосъстоянието, но с едно малко изключение — той нямаше да я обича толкова предано и нежно, колкото я обича Артьомчик. И Ирина отвръщаше на мъжа си с почти пълна взаимност, трогателно се грижеше за него, когато той се чувстваше зле, намираше му всички мислими и немислими лекарства, водеше го при професори-светила, носеше му закуската в леглото и сменяше леда в гумените мехури…
— Как си, миличко? — гальовно попита тя мъжа си.
— Горе-долу — мрачно измуча Артьом.
— Да ти донеса нещо?
— Няма нужда, аз ще стана. Сега ще дойдат Костиря и Игор, по-късно И Сурик…
— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита Ирина. Тя беше изцяло в течение на криминалните подвизи на мъжа си. — Защо ще идват посред нощ?
— Костиря е изтървал мацката — намръщен от болка, процеди Резников. — Недоносче тъпо. Обаче нея явно си я бива, три седмици се прави на ангелче, а те се размекнаха, изгубиха всякаква бдителност и ето ти на… Добре, сега ще видим какво ще правим.
Когато гостите дойдоха, Ирина чевръсто сложи масата. В къщата се спазваше едно желязно правило — хладилникът трябва да бъде пълен, за всеки гост се слага трапеза.
— Хайде разказвай как се издъни така! — спокойно нареди Артьом. — Недоглеждане ли беше? Или тя те е засякла?
— Всичко си вършех според правилата — озъби се Костиря. — Не се доближавах много, муцуната ми лесно се набива в очи. Щом тя влезеше някъде, веднага се оглеждах за възможност да излезе през друга врата.
Тук Виктор малко послъга. Той, разбира се, забравяше за втората врата, но в конкретния случай служебният вход наистина беше точно пред очите му и той можеше да се закълне, че синеочката и белезникавият не бяха излезли през него.
— И как стана така, че ти се изплъзна?
— Не знам — сви рамене Костиря. — Проверих цялото здание, няма други изходи от този магазин.
Излъга и тук, но и тази лъжа му се струваше напълно безобидна. В края на краищата има ли значение как точно се е изплъзнала мацката. Там може да има още десет резервни изхода, това вече нищо няма да промени. Но с лъжата щеше да се опази поне от част от упреците и подигравките.
— Стопи се като утринна мъгла над Арарат — присмехулно пропя Сурик и размаха необикновените си ресници.
— Затваряй си устата, че зъбите ти ще измръзнат! — грубо го пресече Костиря.
— Момчета, на кого да залея кокошката с чеснов сос, вдигнете ръце — шеговито се намеси Ирина в старанието си да замаже грубостта на Виктор. Никак не обичаше конфликти в къщата си.
— На мен — веднага се обади Сурик.
— И на мен — вдигна ръка Игор.
— На мен недей — каза Артьом и притисна с лакът към хълбока си мехура с лед.
— Ами ти, Костирчик? — гальовно се обърна към Виктор Ирина. — Да ти полея ли кокошката със сос?
— В никакъв случай, Ирина Всеволодовна — пак се обади Сурик. — Чесънът отслабва обонянието, а Костиря днес така се изложи, че като едно ловджийско куче не може да рискува нюха си.