— Какво да кажа?
— Трябва ли ви помощ?
— Трябва ми. Закарайте ме до вкъщи, ако обичате. Имате ли кола?
— Обиждате, господарке. Хората на Ед Бургундски имат всичко, дори собствени самолети, ако трябва. Макар че лично аз нямам дори покрив над главата си. Разбира се, и кола нямам. Е, тръгваме ли?
— Тръгваме.
Качиха се горе и излязоха от метрото обратно на „Тверская“. Тутакси до тях спря незабележима наглед кола родно производство, а зад волана й седеше весел, объл като поничка мустакат младеж с шапка с шарен помпон. Той беше пълна противоположност на Бокър — докато Бокър се състоеше само от сиви цветове, момчето зад волана беше пъстроцветно като мултипликационен филм: червено-зеленото яке и червената шапчица със зелен помпон така биеха на очи, че никой не би обърнал внимание на лицето му. А като се добави към всичко това и лазурносиният копринен шал, меко струящ по издутото му шкембенце, получаваше се, както би се изразил Бокър, пълен пердимонокъл. Грамотно, каза си Настя, ако преоблекат момчето, никой не би го познал. Ще излезе, че никой не е видял или запомнил лицето му.
Тя с удоволствие се намести на задната седалка, извъртя се и дори успя да си протегне краката. Бокър седна отпред, до шофьора. По пътя мълча и чак когато колата спря пред блока й на „Шчолковское шосе“, попита:
— Кога да дойда да ви докладвам?
— Да се качим заедно — предложи Настя. — Ще вечеряме и ще ми разкажете всичко.
Бокър отрицателно поклати глава.
— Определете ми час. Вечеряйте, починете си, а аз ще дойда, когато трябва.
— Но защо да не е сега? — продължи да настоява тя. — Защо трябва да си тръгвате, а после пак да идвате, след като и без това сте тук!
Но Бокър се оказа учудващо упорит.
— Определете ми час — твърдо повтори той и Настя изведнъж разбра, че е безполезно да настоява. Той няма да дойде да вечеря с нея. Той точно и определено знае мястото си и не смята да скъсява дистанцията между себе си и служител на милицията. Да се посмеят, да се пошегуват, да изпълни нейно поръчение, да й съчувства, да й помогне — да. Но не и да седят на една маса.
— Добре. Елате след един час — предаде се тя.
3.
Генерал Вакар застана на безкрайно дългата опашка в пощата. Кой знае защо, парични записи приемаха на същото гише, на което изплащаха пенсии, и опашката се движеше бавно, защото късогледите пенсионери с треперещи ръце дълго търсеха къде да подпишат, по половин час вписваха в картона получената сума, а после досадно, по десет пъти питаха момичето защо този път не им плащат, колкото предишния месец.
Скоро щеше да стане година, откак той всеки месец заставаше на тази опашка и изпращаше пари на една жена, която изобщо не познаваше, а само я бе виждал няколко пъти. Но знаеше, че трябва да го прави. Че това е негов дълг.
Напоследък бе започнал да намразва тази дума. Почти половин век тя беше крайъгълният камък, върху който се бе формирала личността на Владимир Вакар и който не й позволяваше да се разпадне, да се прекърши, да рухне, както това се случи с дъщеря му, с неговата Лизонка. Вакар открай време знаеше в какво се състои неговият войнишки дълг. И открай време знаеше в какво се състои дългът му на съпруг и баща. Той е длъжен да защитава семейството си. Длъжен е да издържа семейството си. Длъжен е да осигури на семейството си ако не щастие, поне спокойствие. Как ще го прави, ще му бъде ли трудно да го направи — това не би трябвало да засяга никого. Важен е резултатът.
Когато мъката споходи техния дом, Вакар вече знаеше, че негов дълг е да направи всичко възможно и невъзможно, за да върне душевното равновесие на жена си и дъщеря си. Той е съпругът и бащата, кой друг трябва да го стори, ако не той?
Отначало си мислеше, че ще мине с „малко кръв“.
— Не мога да отмъщавам на деца — каза на Елена и тя отговори:
— Добре, ще почакам, докато пораснат.
Тримата от тях бяха по на тринайсет и само четвъртият точно този ден бе навършил четиринайсет. Всъщност именно по случай рождения му ден се бяха напили и бяха седнали да играят карти с по-големия брат на рожденика, закоравял престъпник, който работеше като касапин в един месарски магазин. И точно там играеха, в съблекалнята. Хлапаците загубиха много пари, но не обръщаха внимание на това, мислеха, че не е на сериозно. Но касапинът на име Орешкин, батко му на Юра Орешкин, заяви, че е играл с тях като с големи хора, губил си е ценното време, така че, ако обичат, да си му дадат печалбата. Естествено децата нямаха пари и тогава дългът бе заменен с „американка“ срещу първия малчуган със синьо яке. Пияни, изпаднали изцяло под влиянието на многократно осъждания изверг, момчетата грабнаха ножове, застанаха пред отворената врата към улицата и търпеливо зачакаха покрай тях да мине момче със синьо яке. Валеше проливен дъжд, на улицата нямаше никакви хора, тъй че се наложи да чакат дълго. Но дочакаха.