Следователката обясни на Вакар, че според закона детето се смята за навършило четиринайсет години двайсет и четири часа след датата на раждането си. Тъй като убийството е извършено от Юра Орешкин преди полунощ, макар и на тази дата, по закон той се води тринайсетгодишен и не подлежи на наказателна отговорност. Останалите трима щяха да навършат четиринайсет след три-четири месеца.
Тъй че до пълнолетието им трябваше да чакат четири години и Владимир се надяваше, че през това време жена му и дъщеря му ще се посъвземат и ще забравят за чудовищната си идея. Четири години минаха като в кошмар. Дом, превърнат в мавзолей, вечно черни дрехи, постоянно ходене на черква, свещи, икони, кандила, разговори за витаещата над тях неотмъстена невинна детска душа. Вакар чувстваше, че полудява. Ала и през ум не му минаваше да напусне жена си или да я намрази. Елена е негова съпруга, майка на децата му и той ще я обича, каквото и да се случи, каквито и отвратителни постъпки да извърши, просто защото му е съпруга, дадена му от съдбата, докато смъртта ги раздели. И негов дълг е да защити Елена, да й осигури душевно спокойствие.
След четири години, през 1989-а, Елена му напомни:
— Тази година навършват осемнайсет. Аз чакам да изпълниш обещанието си. И Андрюшенка чака, не забравяй това.
Вакар разучи каквото трябваше за четиримата. Юрий Орешкин току-що се беше върнал от изправителната колония, където бе изтърпявал присъда за злостно хулиганство, и не подлежеше на армейска служба. Всички останали трябваше да отидат в казармата. Вакар въздъхна с облекчение — беше получил двегодишна отсрочка. Но вкъщи нещата се влошаваха.
Тогава той помоли да го изпратят в Карабах. Две години, докато убийците на сина му бяха в казармата, участва в бойни действия, настояваше за назначения във всички „горещи точки“, само и само по-рядко да се прибира вкъщи и да не вижда жена си, да не чува безкрайните й упреци и вайкания за душата на Андрюшенка, която не намирала покой.
През 1991 година Елена отново прояви коравото си сърце:
— Вече нямаш причини да отлагаш. Или ще го направиш ти, или аз ще намеря хора, на които да платя, за да го направят.
Вакар с ужас си помисли, че тя наистина ще намери хора, на които да плати четири убийства, но ако милицията залови тези хора, Елена ще отиде в затвора заедно с тях като организатор. Той не можеше да допусне това.
Видя Орешкин случайно. Той беше застанал на дълга цял километър опашка за водка, пиян, омърлян, отвратителен. Владимир застана встрани и започна да го наблюдава. Орешкин продаваше реда си. Хващаше си ред постепенно на десет-петнайсет различни места, после отиваше в края и предлагаше мястото си за три рубли. Заръмя ситен дъжд и Вакар се скри в най-близкия вход, стоеше и не сваляше очи от подпухналата, небръсната физиономия. Това не е човек, мислеше си Владимир Сергеевич, това не е човек, а зле функциониращ организъм. И тази гадост, това нищожество отне живота на моя син.
Орешкин продаде реда си, пъхна в джоба си поредните смачкани три рубли и тръгна към входа, където стоеше Вакар. Без да обръща внимание на застаналия до него човек, разкопча панталона си и започна да пикае.
— Ей, приятел, тук не е обществен клозет — миролюбиво и съвсем спокойно му направи забележка Вакар.
В отговор онзи изригна такива мръсни псувни, каквито Вакар не беше чувал в нито едно армейско поделение, а той ги бе сменил много в живота си. Нещо повече — псувните бяха съпроводени от ужасната миризма на Орешкин и неговата гадна уста. Владимир дори не успя да се съсредоточи преди удара, просто го нанесе бързо, силно, професионално. Автоматично. Опит на десантник, подсилен от отвращението и омразата.
Орешкин остана на място. Тялото му се простря като смачкана кесия в краката на Владимир, във входа вонеше на котки и урина, навън валеше и хората чакаха на опашката за водка. Всичко си беше, както обикновено. Нищо не се бе променило. Генерал Вакар се превърна в убиец. Беше есента на 1992 година.