— Гурген Арташесович, търся един труп — подзе Настя съвсем сериозно.
Айрумян огласи своето скръбно учреждение с нов взрив гръмовен смях.
— Много ме изненада, ей! Че какво друго можеш да търсиш тук, ако не покойници? Какъв го искаш? — делово запита той.
— Някакъв некриминален — помоли тя.
— Това е нещо ново в нашата практика. — Айрумян внимателно погледна Настя. — Хайде, казвай какъв ти е проблемът.
— Разбирате ли, има един човек, който… когото… с една дума трябвало е да го убият, но сред убитите го няма. Остават два варианта — или трупът е бил скрит и още не са го намерили, или не се води криминален. Нали може да се случи и така?
— Като едното нищо — кимна Гурген Арташесович. — Разполагаме със сума ти исторически примери. Спомняш ли си Филатова, беше през 1992-а? Убийство, замаскирано като смърт от електрически удар. Тогава една чиста случайност ни помогна да разберем, че все пак е било убийство, инак щеше да мине като нещастен случай. А и ти веднъж беше дошла при мен по повод едно старо убийство на алкохолик, спомняш ли си? Тогава ме попита може ли с умишлено напиване да бъде докаран до летален изход човек, на когото е имплантирано устройство, недопускащо пиенето.
— Спомням си — кимна Настя. — Казахте ми, че няма нищо по-лесно. Та и сега искам да потърся, дали пък моят покойник не се е скрил някъде сред тези случаи.
— Търси! — кимна Айрумян. — Ще ти кажа всичко, което знам, папагалче мое пъстрокрило.
— Мисля, че повече приличам на стара проскубана папагалка — върна му шегата Настя. — Трябват ми сведения за мъже приблизително на 35–38 години, високи, слаби, докарани в моргите след внезапна смърт. Може и да не са попаднали при вас, ако причината за смъртта определено не е от криминално естество.
— За какъв период от време става дума?
— От 29 септември до днес. Можете ли да ми съставите един списък на причините за смърт, по който да се ориентирам, когато започна да се обаждам по морги и болници?
— Мога, ягодке моя, дядо Гурген може всичко, но едва ли ще ти е необходимо.
— Защо?
Той направи физиономия като на фокусник, който всеки момент ще смъкне коприненото покривало, за да представи на изумената публика три прасенца вместо очакваните три зайчета.
— Защото лично направих аутопсията на Станислав Николаевич Беркович, докаран точно на 29 септември, след като починал внезапно на улицата близо до дома си. Пролапс на митралната клапа. Мигновена смърт.
— Не може да бъде! — прошепна Настя, непосмяла да повярва на късмета си. Макар че според теорията на вероятностите в това нямаше нищо свръхестествено, защото за издирването на маниака сред криминалните трупове бяха хвърлени страшно много усилия, а Настя изживяваше несполуката твърде болезнено.
— Може, и още как, злато мое. Именно висок, именно слаб, анемичен, типичен носител на вроден порок на сърцето. Не съм се съмнявал в причината за смъртта, и сега не се съмнявам, нали знаеш, на стари години станах мнителен, проверявам всичко по десет пъти. Никой не го е убивал. Но някой много го е уплашил.
— Откъде знаете? — сепна се Настя.
— На глезена му имаше голяма следа от удар, нанесен практически в момента на настъпването на смъртта. Такава следа, че… Абе с една дума тези подробности не са ти нужни, важното е, че не може той сам да се е ударил в нещо. Ритнали са го по крака. Може би са искали да го повалят, тук вече нямам достатъчно въображение, аз съм човек сух и мрачен, не ме бива да си измислям. Точно в този момент сърчицето му е спряло. Точно затова съм запомнил този Беркович — в заключението си споменах следата от този удар и все чаках да ми се обади някой следовател и да ме пита за обясненията ми или нещо подобно. Ето че дочаках. По едно време попитах от любопитство — отдавна го погребали, горкия. Явно не са открили нищо престъпно. Да ти покажа ли копие от заключението ми?
— Непременно.
Тя силно замижа и кръстоса пръстите на ръцете си в джобовете. Всъщност Анастасия Каменская не беше особено суеверна, но понякога… „Господи, направи така, че да е той. Нека да е със светлокафяв шлифер. Нека по долното му бельо има следи. Непременно трябва да има следи. Толкова искам най-сетне да ми провърви и нещо да се проясни в това проклето дело…“
Докато вървеше след Айрумян от дисекционната към кабинета му, тя мислено си повтаряше заклинанието, все така стискайки кръстосаните си пръсти. В кабинета Гурген Арташесович отвори касата и извади папка с копията от документите.