Интересна работа, размишляваше той, като я разглеждаше отстрани. Тя работи не сама, а заедно с този любител на четенето. Явно почитателят на книгите беше нарушил някаква инструкция, беше се приближил до нея твърде много и сигурно е искал да й каже нещо, а тя му е обяснила, че не е прав. Строга личност, дума да няма, изглежда, той й е подчинен. И какво ли си записва там? Добре, ще видим тая работа. Да можеше да разбере дали е милицайка или не! Ако не е, тогава значи е от конкурентна група. И те искат да пробутат стоката си на американските Джонита, обаче да намериш такива Джонита иска доста работа. Артьом успя, но нали затова е Артьом, на него пипето му сече здраво, хем и чужди езици знае, като че са му родни. А конкурентите не знаят къде да се запознаят с хитрите Джонита, затова се мъчат да напипат нашите контакти. Ще ги видят колкото ушите си.
Мадамата излезе на „Таганска-радиална“ и щом слезе от ескалатора, отиде до милиционера, който дежуреше в метрото. Каза му няколко думи и му подаде листчето, откъснато от бележника още във вагона. Игор изстина. Нима все пак е милицайка? Милиционерът пъхна листчето в джоба си и й кимна мързеливо.
Ерохин излезе след нея на улицата. Мадамата се огледа и се затича към спрялата до тротоара кола. Игор запомни номера, върна се в метрото и се втурна към един телефон автомат.
— Замина с кола, но преди това предаде на един милиционер някаква бележка — съобщи той. — С нея имаше и втори човек, забелязах го навреме и пратих след него Сурик.
— На всяка цена вземи бележката — чу в отговор. — Прави каквото щеш, обаче я вземи, преди да е отишла по-нататък.
Застанал край касата, Игор наблюдаваше милиционера и размисляше как да вземе тази проклета бележка. Милиционерът си стоеше спокойно и по всичко личеше, че не смята веднага да хуква нанякъде и да предава съобщението. Сигурно някой трябваше да дойде за бележката. Налагаше се да побърза, докато не се е случило това. Но какво да предприеме? Дали да не отиде при хлапака и да изиграе един сърдечен пристъп? Да се облегне на него, да го прегърне по-здраво и да измъкне листчето от джоба му? Не, няма да мине. За това трябва да си професионален „петляркаджия“, джебчия, да имаш навици.
Игор нямаше такива навици. Какво друго да измисли? Да се престори на човека, за когото е предназначена бележката? Рисковано. Може да не уцели и само да стане по-лошо. Ами да опита нещо още по-просто? Като му гледаше муцунката, момчето беше съвсем зелено, неопитно, глупаче. Значи сиромашко. Какво ще лови с мизерната си милицайска заплатка? Я какви са му розови бузките, сигурно едва завчера е започнало да се бръсне. Игор имаше у себе си петстотин долара, козленцето не би устояло на такава сума.
Игор бързо излезе на улицата и се огледа. Вдясно от метрото започваше ограден строеж. Портата естествено беше заключена, но той лесно намери откъртена дъска — вход към затворената територия. Върна се в метрото и бързо отиде при младичкия милиционер.
— Другарю сержант — развълнувано заприказва Ерохин, — там, на строежа, май убиват човек. А на улицата няма нито един милиционер! Моля ви, елате с мен.
Милиционерът му повярва веднага. Ерохин дори не беше очаквал, че ще стане толкова бързо, дори се беше подготвил да го придумва.
— Къде? — попита милиционерът, като гледаше внушителния катинар на желязната порта.
— Има една откъртена дъска, може да се промушим. — Игор посочи с ръка надясно и го повлече за ръкава. Милиционерът влезе на територията на строежа пръв и когато плещестият Ерохин също се промуши през цепнатината и застана до него, сержантът недоумяващо се извърна:
— Тук няма никого, сигурно ви се е сторило.
— Виж какво, сержант… — Без да приказва много-много, Игор извади от джоба си портфейла и от него — петте стодоларови банкноти. — Това е за тебе.