Внезапно нечия ръка здраво го стисна за рамото. От изненада Сурик се вкамени, после рязко се обърна и примря от ужас. Пред него беше застанал същият онзи мъж от метрото, Беркович, облечен в същия светлокафяв шлифер.
— Защо ме удари? — тихо и монотонно попита той.
— Ти нали умря! — прошепна Сурик. Устните и езикът не го слушаха.
— Разбира се, че умрях — също тъй монотонно отговори покойникът. — Точно това искам да разбера — защо ме уби.
Със скриптене се отвори автоматичната врата ни асансьора, но спасителните му недра бяха черни като бездънна пропаст — и в него плафонът беше счупен. Сурик направи отчаяно усилие да преодолее разлялото се по тялото му вцепенение и буквално се гмурна в тези тъмни недра. Но покойникът се оказа не по-малко пъргав. Той влезе в асансьора веднага след Сурик и застана така, че клетникът да не може нито да излезе, нито да натисне копчето за етажа си.
— Защо ме удари, а? Защо ме уби? — печално гъгнеше мъртвецът. Гласът му ставаше все по-тих и по-тих, постепенно се сниши до зловещ шепот, но на смъртно уплашения Удунян му се струваше, че над ухото му гърми високоговорител. Не можеше да си даде воля да излезе от асансьора, за да избяга навън, защото при това би трябвало да се провре покрай застаналия плътно до вратата покойник. За такова нещо Сурик дори не си помисляше.
— Не съм те удрял — отчаяно промълви той. — Само те ритнах по крака, не може да си умрял от това.
— А от какво умрях според тебе? — едва чуто просъска мъртвецът. Той беше толкова близо, че Сурик ясно усещаше трупната миризма.
— Падна и се удари. Честна дума, ти сам падна и си удари главата. Не бях аз, ей богу, не бях аз, не съм те убивал. Ти сам падна! Ти сам! Не съм виновен!
Сурик вече почти крещеше, по гърба му се стичаше студена пот. Не щеш ли, вратата на асансьора се затвори от само себе си и кабината плавно се заизкачва нагоре. На шестия етаж сред ярката светлина, нахлула от площадката в мрака на асансьора, Удунян видя, че до него няма никой.
Осма глава
1.
— Та така, Анастасия Павловна, този път не сте сгрешили — съобщи Бокър, когато се обади на Настя по телефона рано сутринта. — Удунян наистина е бил последният, когото Станислав Беркович е видял в този тленен живот. Тази информация върши ли ви работа?
— По-скоро още повече ме обърква. Вярно, приятно ми е да чуя, че не съм забравила да отгатвам гатанки, но засега нищо повече не се прояснява. Според наличните данни нашите хора до момента не са направили нищо, което би ни позволило да ги съдим за криминален бизнес.
— Не са — потвърди Бокър. — Следим ги много внимателно, но не сме забелязали нито един подозрителен контакт или постъпка. Варят се в собствения си сос. Резников летя веднъж до Истанбул за стока, моят човек беше с него — и нататък, и обратно в същия самолет. Не е видял нищо интересно, макар че естествено в такава ситуация в нищо не можем да бъдем сигурни. Може Резников и да се е срещал с някого в Истанбул, но го е направил незабелязано за околните. Или изобщо с никого не се е срещал, а само е говорил по телефона от хотелската стая, но това не бяхме в състояние да проследим, извинете.
— Господи, Бокър — ахна Настя, — с колко пари разполагате, та можете да пратите своя човек чак в чужбина?
— Нескромен въпрос, Анастасия Павловна, нескромен — заля се Бокър в своя забележителен вреслив и скърцащ смях. — Но Едуард Петровия наистина има много пари. Нима не знаехте това? Между другото — една малка подробност. Преди около месец Резников си е залял ръката с вряла вода, и то доста лошо, съвсем наскоро си свали превръзката. Но това ви го казвам така, между другото.
— Върза се. Сега вече всичко се връзва — удовлетворено каза тя.
— Какво се върза? — не разбра Бокър.
— Ръката. В бележката, която Даря е дала на милиционера, е имало най-обикновени отличителни белези, с които могат да бъдат описани хиляди мъже. Но там е било написано: „държи лявата си ръка в джоба“. Ако Резников е бил с превръзката този ден, много естествено — може да е държал ръката си в джоба. Именно това е било убедителното доказателство, че момичето е описало именно НЕГОВИТЕ отличителни белези. Зарадвахте ме, Бокър, благодаря. Тази ръка мира не ми даваше. А сега всичко се изясни.