— Какво направиха? — не разбра Игор.
— Размениха апартамента, та младите да живеят отделно.
Момиченцето с делови вид повтаряше думи и фрази, чути от възрастните, но го правеше така естествено, сякаш притежаваше цялата информация за обитателите на блока и на целия квартал.
— Чакай, така ще счупиш ципа — разсмя се Игор, като гледаше как се мъчи момиченцето. — Дай да ти помогна.
Той клекна и сръчно отвори ципа.
— Ами коя е тази Роза?
— Роза е дъщерята на леля Нурия и чичо Шура-Татарина. Ама как така не познавате Роза? Целият блок я познава. Тя хранеше всички бездомни кучета. Толкова е добра, има направо златно сърце.
Игор прихна. От устата на детето това звучеше ужасно смешно. Разбира се, той прекрасно си спомняше и чичо Шура-Татарина, и дъщеря му. Всъщност той се казваше Шарафетдин, но съседите бързо съкратиха неудобното за произнасяне име на обикновеното руско Шура. Беше голям майстор, за всичко го биваше и на никого не отказваше, помагаше на съседите винаги, и то с удоволствие, затова в огромния блок не би се намерил нито един човек, който да не знае кой е Шура-Татарина. Имаше кротка, вечно бременна жена — Нурия, и цяла сюрия деца, именно най-малкото от тях беше Роза, която обожаваше животните, грижеше се за болните птици и хранеше бездомните котки и кучета. Роза беше с две години по-малка от Равил и откак се бяха запознали, Игор постоянно чуваше, че децата от двете татарски семейства били „годеник и годеница“. Всъщност Равил беше обърнал внимание на момичето чак след изправителното училище, когато беше навършил седемнайсет, а тя — петнайсет.
— Ами случайно да знаеш адреса на Равил? — попита Игор словоохотливото момиченце.
— Не. Татко го знае, но той ще си дойде довечера. Елате довечера, татко ще ви каже.
— Ще дойда — кимна Игор. — Благодаря ти, сестричке.
— Моля — важно и с достойнство отвърна момиченцето.
4.
И отново Игор Ерохин прекара безсънна нощ. Предната вечер се бе върнал в блока, където живееше веселото словоохотливо момиченце, и научи от неговите родители новия адрес, вярно, не на Равил, а на родителите на Роза. Оказа се, че при сложната размяна са участвали две семейства и в резултат срещу два тристайни апартамента са получили три двустайни. Но Шура-Татарина, който бе живял толкова години в приятелство със съседите, си, на сбогуване оставил на всички новия си адрес и им заръчал, като им се счупи или повреди нещо, да търсят само него.
Беше доста късно за посещение у родителите на Роза и Игор го отложи за следващия ден, не мигна цяла нощ, премисля всякакви възможни обяснения на странния факт, че двама от четиримата бяха загинали, а бащата на момчето вече няколко пъти се бе мяркал пред очите на Игор. От време на време уцелваше много правдоподобна версия и за няколко минути се успокояваше и облекчено въздъхваше. Но мислите отново плъпваха из главата му и ето че вече измисленото обяснение му изглеждаше стъкмено, изкуствено и глупаво, а ОНОВА, другото обяснение, което бе толкова очевидно — единствено правилното. Ала не му се искаше да повярва в това и Игор отново и отново си представяше как утре ще намери Равил, как ще му разкаже всичко, как двамата заедно ще се посмеят на страховете му.
Равил беше странна птица в тяхната юношеска компания. Отличник, зубрач, който винаги пръв успяваше да си направи упражненията по немски и знаеше много по история, слабичък, анемичен очилатко, него все го теглеше към яките мускулести двойкаджии, които пушеха в тоалетната, редяха най-мръсни псувни и плюеха надалече. Момчетата преписваха от него домашните си по всички писмени предмети, той им помагаше на контролните по физика и математика, а пък в замяна на това те му позволяваха да бъде в една компания с тях. Учеха го да пие, да играе карти и да разказва мръсни вицове. Приобщаваха го към „възрастния“ живот, макар че бяха връстници. Милостиво му позволяваха възхитено да наблюдава от ъгъла как те „мятат щангите“ под ръководството на един пропил се дисквалифициран спортист тежкоатлет. Равил ги обожаваше. Прекланяше се пред тях. Беше готов на всичко, за да заслужи тяхното одобрение.
Сега, след много години, Игор Ерохин изведнъж разбра, че малкият Равил не е бил глупакът, за когото го бяха смятали тогава. Той беше хилав и това го е правело нещастен. Но беше по-умен от тях. И сега цялата надежда на Игор беше в него. Равил ще може всичко да разнищи, ще успокои Игор, всичко ще му обясни. Не е възможно нещата да стоят толкова зле, не бива да е така!