На другия ден Игор хукна да търси чичо Шура-Татарина. Когато след половин час излезе от дома му, вече бе разбрал, че надежда няма. Равил също загинал, а жена му Роза, която останала с малко детенце на ръце, всеки месец получавала отнякъде пари. Добри пари, каза чичо Шура, много помагали на Роза. Явно се бил намерил добър човек, сигурно някой от банката, където работел Равил, там всички хора били заможни, защо да не помогнат на горкото момиче, когато го е сполетяла такава мъка…
Но Игор беше сигурен, че това няма нищо общо с благотворителността. За наивния чичо Шура думата „банка“ беше здраво свързана с думата „заможност“, а пък заможността — с благородството. Ерохин не се самозалъгваше, той прекалено добре разбираше, че банката означава пари, а парите означават злоба, алчност и жестокост. Пък и къде ги заможните хора в една спестовна каса? Обикновена държавна структура, там работят сиромаси, както навсякъде. Но нима старият татарин с неговото петокласно образование може да разбере това?
Този човек е убил Равил и сега изпраща пари на младата му вдовица. Значи е убеден в правотата си и намеренията му са твърди. Значи няма да се откаже. Игор Ерохин е последният, който ще си получи заслуженото от Вакар, когото Вакар ще накаже за някогашния му грях. Толкова години е изчаквал, толкова дълго е търпял, че сега ще изпълни замисленото, каквото и да му струва това.
Когато вечерта се прибра вкъщи, Игор за пръв път в живота си изпита истински страх. Това беше дори не страх, а ужас, ужас пред неизбежното, същият онзи страх, който лишава човека от волята му и коварно му предлага да се примири и обречено да чака края си. Първото му желание беше да се напие до несвяст, та поне за известно време да не мисли и чувства. Но Игор успя да надвие слабостта си. Призори, немигнал цяла нощ, той стигна до извода, че трябва да изпревари противника си. Той, Игор Ерохин, няма да позволи да го убият. Пръв ще нанесе удар. Щом Вакар е успял да убие трима души и да остане на свобода, значи никой в милицията не свързва тези три смъртни случая с онази стара история. А щом е така, тогава няма да търсят и убиеца на Вакар сред онези, които някога убиха сина му. И никой никога няма да научи…
5.
Владимир Сергеевич Вакар занесе в учебния отдел изпитния протокол и вече бе тръгнал към коридора, когато чу изненадания възглас на Вероника, преподавателката по методика.
— Ама че работа! Днес сте писали само една двойка! Какво става с вас, Владимир Сергеевич?
Вакар се славеше из цялата Академия към Генералния щаб с това, че абсолютно не понасяше някой да не знае предмета му. С нищо не можеха да го умилостивят — нито с протежиране, нито с ласкателство, нито с подаръци.
— Има професии, в които неграмотността води до фатални последствия — повтаряше той. — Това се отнася на първо място за лекарите, инженерите и военните. Ако поради ваша грешка може да загинат хора, вие нямате право да грешите.
Не се притесняваше да пише двойки и категорично забраняваше студентите да се явяват на изпит при друг преподавател. Ако все пак това се случеше и някой хитрец успееше да получи разрешение да се яви при всеки друг преподавател, само не и при професор Вакар, Владимир Сергеевич намираше начин да анулира резултатите от изпита и упорито разкарваше нещастника по целия материал на своята дисциплина — тактиката, докато не се убедеше, че вероятността за онази въпросна грешка е достатъчно малка.
Днес той беше изненадващо снизходителен и макар че, както обикновено, писа малко отлични оценки, двойката наистина беше само една. Днес беше забелязал, че бъдещата му жертва следи него. Днес наистина беше необикновен ден.
— Днес съм добър — усмихна се той на Вероника. — Сигурно разположението на планетите е благоприятно, та студентите даваха учудващо прилични отговори.
Когато се върна в кабинета си, той свали генералската униформа и облече цивилните си дрехи. Помисли малко, пак се съблече, окачи костюма в гардероба, облече си анцуга и слезе в залата.
— Другарю генерал! — изопна се пред него инструкторът методист.
— Добър вечер, капитан — кимна Вакар и бързо отиде в другия край на залата, където бяха бойните уреди.
Той нанасяше удари и се стараеше да убегне на многобройните имитатори на ръце и крака, които се стремяха да го ударят по главата, по рамото, по коляното. Тренираните му ръце не усещаха болка от сблъсъка с коравата дървена повърхност, краката му автоматично правеха меки, пружиниращи движения и отдалечаваха стегнатото му тяло от коварните дървени имитатори, а очите му зорко следяха всички източници на опасност.