Днес всичко се бе променило. Владимир Вакар имаше насреща си противник. Не безволна жертва, не хилав алкохолик, не глупав и доверчив мерзавец-рекетьор, не кротък и нищо неподозиращ счетоводител, а истински противник. Жесток убиец, който знае, че е преследван и е решил пръв да нападне ловеца. Вакар бе видял как Ерохин заведе младичкия офицер на територията на строежа, а излезе без него. Тогава генералът реши да не преследва повече Игор, а остана край метрото и след известно време надникна в ограденото място. Онова, което видя, потвърди подозренията му. Той не каза на никого за това поради една-единствена причина — никой да не свързва имената им и да не се разкрие тайната на трите предишни убийства. Освен това се страхуваше, че ако Игор бъде подведен под отговорност за убийството на милиционера, той, Вакар, не ще може да изпълни дълга си пред Елена и Лиза и къщата отново ще потъне във вечния тягостен траур, който толкова му бе опротивял.
Вакар удряше дървото и виждаше пред себе си омразното лице на Ерохин. Елена му отпусна четиринайсет дена, два от които вече минаха. Ако не успее, може да изгуби жена си, която в своето маниакално упорство непременно ще направи каквото е решила и ще наеме някой вагабонтин, който ще я повлече подире си на подсъдимата скамейка. „Трябва да успееш, повтаряше си Владимир Сергеевич в такт с нанасяните удари и бързите отскоци, трябва да успееш“. Сега той изцяло владее ситуацията, не чака покорно Ерохин да се накани да посети гаджето си и рано сутринта да тръгне през удобния пущинак. Не, сега може да вземе всичко в свои ръце. Щом Ерохин го следи, той може да го примами като магаре с морков където си пожелае. Да го примами на място, където най-сетне ще може да приключи с цялата тази история.
След като потренира добре, Вакар отиде в банята. Застанал под прохладните струи, той усещаше приятната мускулна умора и доволно забеляза, че ни най-малко не се бе задъхал. Генерал Вакар беше в отлична форма.
6.
Виктор Костиря дори не разбра отведнъж защо се събуди. На циферблата на електронния часовник светеха зелените цифри 4:00. Той отново затвори очи и в този момент чу да се звъни на вратата.
— Защо лежиш още? — сънено промърмори поредната му приятелка и се обърна на другата страна. — Вече втори път се звъни. Кого са ти довлекли дяволите посред нощ?
Костиря бързо навлече гащетата си, излезе в антрето и долепи око до шпионката. Стълбищната площадка беше добре осветена и през шпионката той ясно видя изкривено от лещите женско лице.
— Кой е? — попита предпазливо.
— Отвори, Костиря, трябва да ти кажа две думи — чу се женски глас. — Отваряй, не бой се.
Виктор сложи веригата и отключи. Пред него стоеше млада жена, облечена от главата до петите в яркоалена кожа. Гъстото руно от дълги черни къдрици също беше прихванато с алена кожена каишка. Горните копчета на якето бяха разкопчани и той добре видя висящата на женската шия дебела златна верижка с едър пандантив във вид на цвете. Виктор дори забеляза, че едното листенце на цветето беше отчупено.
Жената не направи и най-малък опит да влезе. Тя сякаш не забелязваше, че вратата пред нея е обезопасена с верига.
— Слушай, Костиря — тихо каза тя. — Остави момичето на мира. С нея въртим наши си работи и си имаме наши сметки, а ти се мотаеш в краката ни и постоянно пречиш. Имай предвид, че излишни свидетели не ни трябват. Ако се влачиш подире й, току-виж, станал си очевидец, а оттам — направо покойник. Двете пътечки са къси, още не си се засилил — и те, гледаш, свършили. Ясно ли е?
Костиря слисано мълчеше.
— Има и друго нещо, драги — невъзмутимо продължи непознатата. — Както разбирам, ти си пешка: каквото ти кажат, това правиш. Затова предай на своя началник думите ми, и за него се отнасят, а за да ти повярва, ето ти моята снимка. Да й се радва преди лягане. И да ме запомни по-добре, та да не му дава господ някой ден пак да се изпречи на пътя ми.
Тя запокити в краката на Виктор бял плик, обърна се и бързо затича надолу по стълбището. Най-силно го порази фактът, че не чуваше шум от стъпките й. Тя се движеше абсолютно безшумно. Още щом се изгуби от полезрението му, Костиря изпита чувството, че просто се е разтворила във въздуха.
С вдървени нозе той се върна в стаята, седна на леглото и запали цигара. Приятелката му спеше дълбоко, извърната към стената. Дявол да го вземе, нима наистина е сбъркал с онова момиче? Толкова беше сигурен, че е чиста, а случая в магазина, когато тя се отърва от наблюдението, той прецени като досадна неприятност.