Размислите му бяха прекъснати от оглушителен телефонен звън.
— Господи, ще има ли за мен спокойствие в тази къща или не? — простена момичето и зарови глава по-дълбоко във възглавницата.
Беше Сурик. Гласът му звучеше, сякаш току-що бе видял призрак.
— Костиря, току-що имах посещение.
— Кой е дошъл? — попита Виктор и почувства как му трепери под лъжичката.
— Някаква женска, цялата в червено. Страшна… ужас! Разправя ми, че трябвало да оставим мацката на мира, инак — край за всички ни.
— Кога беше при тебе?
— Абе току-що, ти казвам! Костиря, какво да правим? Трябва да се обадим на Артьом.
— Питам те кога тя беше при тебе? — бавно повтори Виктор. — Хубавичко си помисли.
— Че какво има да мисля! — изврещя Сурик. — Нали ти казвам: току-що. Погледнах си часовника точно когато отварях вратата, беше четири нула-нула, а сега е четири и десет.
— И снимка ли ти оставиха? — попита Костиря, без сам да разбира за какво пита, защото това, за което питаше, просто не би могло да се случи.
— А… ами ти… как разбра? — заекна Удунян.
— По дяволите, ама какво беше това? Да не би да беше призрак? И при мен идва една жена. И тя точно в четири. Твоята как изглеждаше?
— Ами как… Цялата в червени кожени дрехи, черна коса, на главата й нещо като панделка или пък кожена лента, и тя червена. Горните копчета разкопчани, циците й навън. Нищо друго не видях, много се уплаших.
— Какво ти каза?
— Че трябвало да престанем да преследваме мацката, пречели сме им. Имали сметки помежду си, не им трябвали свидетели.
— За пътечката каза ли ти?
— Каза.
— Ами за началника?
— Каза. Че нали, предай на началника си…
— Всичко точ в точ — издиша Костиря. — Без разлика. Да нямаме халюцинации с тебе бе?
— Добре де, ами снимката? — резонно възрази Сурик. — Снимката ето я, тука е, дори мога да я пипна.
— Слушай, може все пак да са различни женски, а? — с надежда попита Виктор. — Я да се видим с тебе и да сравним снимките.
— Хайде! — на драго сърце се съгласи Удунян. — Ти ли ще дойдеш или аз да прескоча?
— По-добре аз да дойда — бързо отвърна Костиря, който не можеше да изгони посред нощ приятелката си на улицата, но и не искаше да я посвещава в проблемите си, като ги обсъжда със Сурик в нейно присъствие.
Вече се беше облякъл и се канеше да напише на момичето бележка с обяснения къде да сложи ключа, ако той се забави, когато телефонът отново иззвъня. Пак беше Сурик и този път гласът му беше съвсем залязъл.
— Костиря, току-що ми се обади Игор. И при него същото.
— Мамка му мръсна! — ядосано изпсува Виктор. — Абе какво ни става, а! Аз живея в Беляево, ти — в Марина рошча, Игор — до Речната гара. И с най-добрата кола, и по пустите улици пак не става за по-малко от двайсет минути. Как е възможно?
— Не знам — прошепна Сурик. — Костиря, страх ме е.
— Каза ли на Игор, че тръгвам към тебе?
— Да, и той ще дойде сега. Костиря, идвай по-бързо, не мога, ще полудея. — Той почти хленчеше.
— Добре, дръж се, сега идвам.
След половин час тримата бяха в огромния четиристаен апартамент, който Сурик бе наел срещу луди пари. На масата пред тях имаше три снимки. Снимките бяха различни, но жената на тях беше една и съща. Същата, която преди час в една и съща минута бе посетила и тримата.
— Тя е — уверено определи Ерохин, след като проучи трите снимки поред.
— Тя е, няма съмнение — жално потвърди Сурик. Огромните му светли очи бяха помръкнали от преживения страх. В паметта му още беше пресен споменът за срещата с покойния, а сега и това… Нека тези двама кретени се мъчат да разберат какво става, но той, Удунян, вече нищо не може да разбере. Атеисти проклети, размътиха главите на хората, Бог нямало, дявол нямало, чудеса нямало, мъртвите не ставали от гробовете… Хайде де, нямало, такива работи не ставали! Тях ако ги слушаш… Всичко има и всичко става. Всяка невинна жертва отмъщава за себе си, само че не всекиму е дадено да го разбере. Той, Сурен, го разбра, а Игор и Костиря нямат тази дарба.
— Гадост някаква — обади се Костиря. — Няма такива неща. В училище ни учеха, че това не може да бъде.