„Е де, защо ли правя това? — мислено се възпря Настя. — Та това е жестоко. Трябваше да си поприказвам с него по-меко. Или изобщо да не му говоря. Какво ме засягат любовните му преживявания? Какво ме засяга ще зареже ли Даша или не? Но нали ми е брат… И душата ме боли за него. Макар че всъщност какъв брат ми е той? Познаваме се едва ли не от завчера. Но той толкова прилича на мен…“
Александър стоеше, извърнат към прозореца.
— Защо трябва да ти вярвам? — глухо, без да се обръща, попита той.
— Не ми вярвай, ако не искаш — вече по-спокойно каза Настя. — И хайде най-сетне да се разберем за нещо. Или ми вярваш и ми помагаш, или не ми вярваш и не пречиш. Избирай.
— Аз мога да ти кажа същото — упорито възрази Саша. — Или ми се доверяваш и ми казваш точно какво става, или…
— Аха — изхъмка Настя, — или ти започваш да ми пречиш и вредиш. Каменски, в живота ми е имало само един човек, който успя да ме уплаши и да ми натрапи волята си. Ще ти кажа честно, много ме беше страх от него. Но въпреки всичко го надхитрих. А ти изобщо не можеш да се мериш с него, тъй че недей да ме заплашваш, съгласен? Хайде да не се караме. Аз от всяко положение ще продължавам да правя каквото смятам за нужно. Дори моят началник ми го позволява, а той между другото е детектив с трийсетгодишен стаж и е вещ в нашата работа много повече от мен.
Брат й продължаваше да стои с гръб към нея и Настя изведнъж забеляза, че раменете му потреперват.
— Саша, какво ти е? — уплашено попита тя. — Какво ти стана? Саша!
Тя скочи от креслото, отиде при него и го обърна към себе си. Лицето му беше изкривено от страдание, очите му бяха пълни с трудно сдържани сълзи.
— Сашенка, ама защо сега? Обидих ли те? Не ми се сърди, миличък, хайде, недей! Заради Даша ли…
Той мълчаливо кимна и някак глухо, гърлено изхлипа.
— Какво да правя сега? — прошепна дрезгаво, задавен от сълзите. — Не мога да изоставя жена си, защото не мога да се откажа от Катюшка. Не мога. И ако ти не ме лъжеш и Дашка наистина ме обича и смята да роди, ще трябва да направя избора. Господи, защо ми каза всичко това! — простена той. — Толкова искам да ме обичат! Ти дори не можеш да си представиш колко го искам. Заради жената, която би ме обичала, съм готов да дам всичко. Всичко — освен дъщеря си. Но аз бях сигурен, че никога в този живот няма да ми се наложи да решавам такъв проблем просто защото такава жена няма на света.
— Може ли човек да знае предварително? — тихо каза Настя. — На живота това му е хубавото — че постоянно ни поднася изненади. А ти доброволно си се лишил от това, защото си смятал, че си умен, опитен и си предвидил всичко занапред. А аз не мога да ти давам съвети. Трябва сам да си решаваш.
— Но не знам как — жално отвърна той.
— И аз не знам.
Брат й си тръгна разстроен. Дори не просто разстроен, а смазан. Беше още много млад, а моралният избор винаги е труден. Когато затваряше вратата след него, Настя си мислеше, че големите пари не правят човека по-възрастен и по-мъдър, напротив, те често ни освобождават от необходимостта да решаваме проблеми, които в процеса на самото си решаване ни правят по-зрели и мъдри. То е все едно постоянно да носиш очила дори при съвсем незначително късогледство: окото прехвърля своята работа върху лещата и без натоварване системата постепенно се атрофира, а късогледството прогресира.
3.
Виктор Костиря следваше Даша Сундиева по обичайния маршрут от университета към дома й. Как не я е страх да се прибира сама толкова късно, чудеше се Виктор, който за пореден път „изпращаше“ момичето по тъмните, зле осветени улици. Хем каква кал е по тротоарите, не можеш и да се затичаш в случай на опасност: постоянно трябва да гледаш къде стъпваш. И след единайсет по улиците няма никакви хора.
Днес момичето не беше спокойно, както преди. Обикновено то се движеше със средно темпо, не бързаше, не се озърташе и Костиря беше убеден, че не проверяваше дали не го следят. А днес походката й беше колеблива, сякаш нещо я безпокоеше, но впрочем причината може да бяха неудобни обувки или пък лошо настроение.