— Можеш да пропуснеш това. Дай от втория абзац.
— Така, вторият абзац… — повтори Чистяков. — „Потърпевшият Андрей Вакар, роден през 1974 година, е починал от прободни рани, причинени от хулигански подбуди от лица, ненавършили към момента на извършването на деянието възраст за подвеждане под наказателна отговорност. Наказателно дело е заведено по отношение на по-големия брат на единия от извършителите, като подстрекател. Убийството е било извършено от четирима юноши като разплащане на дълг от игра на карти: Юрий Орешкин, роден през 1971 година, Игор Ерохин, роден през 1971 година, Равил Габдрахманов, роден през 1971 година, Николай Закушняк, роден през 1971 година, всичките ученици от 183-о средно училище, Кировски район, гр. Москва. При извършването на престъплението на сестрата на загиналия, Елизавета Вакар, родена през 1969 година, са причинени леки телесни повреди. Юношите са задържани 50 минути след деянието и 20 минути след като съобщението е постъпило в дежурната част на Градското управление на МВР.“
— Льоша, какво да направя за тебе?
— В смисъл? — учуди се той.
— Помоли ме за каквото си искаш, всичко ще направя, само си похаби за мен още четвърт час.
— Ще се омъжиш ли за мен?
— Ще се омъжа.
— Голяма си лъжкиня — въздъхна той. — Добре, командвай какво друго да направя.
— Иди в „СПРАВКА — АНАЛИЗ“ и потърси файла „АНЕКС-П“.
— Намерих го. Да го заредя ли?
— Зареди го.
— Готово.
— Сега пак включи контекстната търсачка и търси имената.
— Кои имена?
— Ами тези, които ми прочете току-що. Имената на четирите момчета, които са убили Вакар.
— Че аз да не ги помня? Да не си мръднала нещо, Аска?
— Юрий Орешкин — подсказа му тя.
— Има такъв — потвърди Льоша. — Тук пише: 1992 Н.
— Така и предполагах — тихо каза тя. — Николай Закушняк.
— Има го. 1993 Н. Ася, а какво означава това?
— „АНЕКС-П“ е поименен списък на потърпевшите. Тоест на убитите. Посочена е годината, когато е извършено престъплението. Н. означава, че убийството е останало неразкрито. Ако има буква Р., значи престъплението е разкрито.
— Видях и един „АНЕКС-В“. Това пък какво означава?
— Поименен списък на виновните за убийствата. Льош, не се разсейвай, ако обичаш. Игор Ерохин.
— Няма такъв.
— Все още няма — пак промърмори тя.
— Какво каза? — попита Льоша.
— Нищо, приказвам си тука. Равил Габдрахманов.
— Има го. 1993 Н.
— Кошмар! Сега дай файла за 1992 година.
— Орешкин ли ще търсим?
— Какъв си ми досетлив!
— От тебе се уча. С какъвто се събереш.
Десета глава
1.
Тя плачеше насън. Сънуваше убитата Даша Сундиева и брат си Саша — блед, помъртвял от мъка. Кой знае защо, той държеше на ръце новородено дете и като го гледаше, тя си мислеше: „Аз съм виновна за всичко. Ако не бяха моите грешки, Даша щеше да е жива.“ После я споходи спасителната мисъл, че в момента на смъртта си Даша беше в началото на своята бременност и значи не е възможно това дете да е нейно. А ако все пак това е нейното дете, значи Даша е загинала по друга причина, защото… В съня тя не успя да довърши мисълта си, защото я притисна такава отчаяна, такава болезнена мъка, че конвулсия сгърчи цялото й тяло. Дощя й се да закрещи, но само свистящ шепот се изтръгна от гърлото й. Тя се напрягаше, защото мислеше, че поне малко ще й олекне, ако успее силно да заридае. И най-сетне успя. Извика и се събуди.
Възглавницата беше мокра от сълзи. Ръката на Льоша силно я бе прегърнала.
— Какво ти е, Асенка? — тихичко попита той. — Сънува ли нещо?
Тя не отговори, само по-силно се притисна до него и свря лице в рамото му.
Със съня беше свършено. Като се стараеше да диша равномерно и да не се върти в леглото, за да не буди Льоша, Настя отново и отново прехвърляше в ума си цялата налична информация и се готвеше за утрешния разговор с Гордеев. Този разговор не предвещаваше нищо добро.
Беше изгубила толкова време в опитите си да проследи някакъв „главен“ контакт на куфарните търговци. Кой знае защо, беше сигурна, че това не е човек от техния кръг и те по някакви причини от известно време го избягват. Усещат някаква неизвестна за нея опасност и са се „умълчали“, внимателно пазейки от чужди очи човека, който би могъл да й даде ключа към решението. Така поне си беше мислила тя. И бе сгрешила. Защото главен се оказа Резников, същият Резников, който от самото начало беше налице и от никого не се криеше. Именно при Резников бяха отърчали тримата, когато се бяха сблъскали с нещо, което не бяха съумели да разберат и обяснят. Тя беше действала неправилно. Съвсем неправилно — от самото начало. Понеже не искаше да издаде интереса си към „куфарната“ компания, не използваше служебните си пълномощия и не помоли за помощ никого от колегите си. Може би по официален път по-лесно и по-бързо щеше да разкрие истинското лице на Артьом Резников. Бокър и екипът му не успяха да го сторят, което беше съвсем естествено, защото те просто не можеха да се заровят дълбоко под всеки от двайсет-трийсетината души, с които ежедневно общуваха тримата наблюдатели на Даша. Разбира се, от тези двайсет-трийсетина души Резников щеше да влезе в първата тройка, защото именно него Даша бе видяла в метрото в деня, когато бе започнало всичко. Е, и какво от това? Добре де, бил е в метрото. Какво престъпно има в това?