— Да допуснем. Имаш ли конкретен план?
— Не още. Трябва да науча за този човек колкото може повече, за да има от какво да извадя основата на плана.
— Къде се намира делото за убийството на Малушкин?
— В окръжната прокуратура. Следовател е Болдирев. Виктор Алексеевич, убийството на милиционера едва ли ще бъде разкрито. Никой не е видял как той е напуснал поста, никой не знае с кого и къде е отишъл и как е попаднал на строежа. И аз не знам тези неща, но се досещам защо са го убили. Само се досещам, нямам доказателства. И за човека, който го е убил, също само се досещам, но човекът, за когото ви говоря, може да е видял с кого Костя е излязъл от метрото и е отишъл на онзи проклет строеж. Неговите показания могат да станат доказателство и това би било единственото доказателство, което по принцип можем да получим по това дело. Целият проблем е как да измъкнем от него тези показания.
— Добре — кимна Житената питка. — Ще помисля какво може да се направи. Но всичко това не ми харесва, Анастасия. Първо, не ми харесва твоята самодейност. Второ, не ми харесва недоверието ти към детективите от 37-и участък. Трябва да им помагаш, щом си намерила такава възможност, а не да дърпаш чергата към себе си.
Настя вече се беше наканила да разкаже на началника за възможността да се разкрият трите стари убийства, но кой знае защо, премълча. Щеше да изглежда, сякаш се оправдава.
— Изобщо в цялата тази история ти не ми харесваш — продължи междувременно Гордеев, — но смятам, че трябва да се учиш от грешките си сама, а не с моя помощ, само тогава от тебе ще излезе нещо. Ако си сигурна, че никога в бъдеще няма да се разкаеш, че си използвала услугите на Денисов — добре тогава, действай. Само че после, когато той подир някое време те пипне за гърлото и поиска ответна услуга, не тичай при мене да ми се жалваш. Предупредих те. Ако си сигурна, че можеш да направиш онова, което не могат момчетата от територията — започвай, ще ти помогна. Но ако се окаже, че си сбъркала, а онези момчета са можели да свършат работата по-добре и по-ефективно — сърди се на себе си. Разбира се, ще те прикрия пред началството, но аз ще си поприказвам с тебе по съвсем друг начин.
— Всичко разбирам, Виктор Алексеевич — каза потиснато Настя.
— Е, щом разбираш, тогава започвай. Слушам те.
Настя прекара в кабинета на началника още известно време и излезе от него съвсем притеснена. Точните въпроси и безжалостните оценки на Гордеев я накараха още повече да се усъмни в своите възможности. Защо ли се захвана с всичко това? Защо ли брат й я натовари със своите проблеми?
Но тя веднага си спомни за Даша, с която можеше да се случи какво ли не, ако тя, Настя, заедно с Бокър не беше отклонила удара от нея. Помисли си и за розовобузестия Костя Малушкин, чието убийство щеше да си остане недосегаемо, ако не беше брат й със своите проблеми.
4.
В далечния азиатски град падна нощта, но в лабораторията работата не спираше дори за миг. Графикът на изпитанията беше изключително натоварен и за да бъде проектът завършен, както бе обещано — до 1 януари, тук не можеха да си позволяват нито почивни дни, нито нощна почивка.
В кабинета на ръководителя на проекта цареше тягостна тишина: тапицираните със звукоизолационен материал стени не пропускаха нито звук, а прозорци в помещението нямаше. Самият ръководител — дебел, болезнено подпухнал човек на четирийсетина години, с рядка кестенява коса и едър нос, нещо съсредоточено пишеше в бележника си. Не, работата не можеше да бъде завършена, ако проблемите с доставката на суровината продължаваха. В близките три-четири дена можеше да се проведат серия изпитания, но ако резултатите покажеха, че трябва да се прави нов вариант на прибора, без суровина той не би могъл да продължи, а всички запаси бяха свършили. Това би означавало отлагане на завършването на проекта и намаляване на хонорара. Прекалено дългото отлагане би причинило още по-големи неприятности.
Майкъл Щейнберг, който съвсем доскоро се казваше просто Миша или Михаил Маркович и който бе прекарал цялото си детство в Западна Украйна, в Лвов, се намираше нелегално тук, в Азия. Нямаше нито паспорт, нито изгледи за жителство, нито гражданство. Всичко това му беше обещано, ако навреме и с добър резултат завърши работата над проекта. Ако ли не — просто щяха да го изхвърлят на улицата, предварително натъпкан с някое лекарство, което щеше така да подейства на поведението му, че той на бърза ръка щеше да се озове в полицията, а после и в лудница. С това животът на талантливия учен Майкъл Щейнберг щеше да приключи и щеше да започне едно безсмислено съществуване на някакъв луд без име, семейство и минало. Бяха го предупредили, че ако се наложи да вземат спрямо него кардинални мерки, това ще бъде направено в страна, където представите за законност и човешки права са твърде ефимерни и приблизителни, тъй че не би могъл да се надява на правова защита от страна на държавните институции.